Понякога в безънните ми нощи
когато си играя на велика
а ти със показалеца си нежно
подръпнеш нишката към себе си
полека се изнизвам от леглото
заставам срещу процепа на времето
оставен нарочно за избраните
и изтъняла
до сянка
се промъквам
каква невероятна
прелюдия
от тленното
към необозримото
с какво съм го заслужила
се питам
аз тъй обикновената
понякога трошици се търкулват
от масата на боговете
награда е дори да си в нозете им
ала не трябва
да съм лакома
ако желая
отново и отново
да надничам
в небитието
ще трябва да се връщам-
обратно
като сянка
през процепа
в леглото...
Добро утро, ден!