автор: Anych

Тъй сгушени на края на брега
те слушаха прибоя на вълните,
издигнали от дъното снага
се пръскаха на пяна във скалите.

Дъждът блестеше в капки разтопен,
като сълза в окото на кошута;
а вятърът бе шепот приглушен
на малкото, притихнало във скута.

В безкрая беше тяхното “сега”,
а времето на мислите им – спряло.
Изпълваше телата им нега,
душите им – преливаха от вяра.

Прегръщаха са двама под дъжда
и плаваха с веслата на съдбата.
Светът им бе Любов – не суета –
и те рисуваха я по дъгата.