автор: jezabel

Валеше като из ведро и чадърите висяха безжизнени в ръцете им, защото и без друго, нямаше да ги спасят в този дъжд.
Вървяха мълчешком. Това беше вечерта им за размисъл. Утре щяха да се изправят един срещу друг и пред своите гости, за да си дадат клетва за брачна вярност. Всеки от двамата носеше по една тайна и обещанието, пред себе си, че за нищо на света, другият няма да я научи. Или защото не знаеха на колко мъчително съществуване се обричат, или защото не разпознаха илюзията, в която се бяха врекли, изведнъж отпуснатите им рамене се изправиха, погледите им се усмихнаха и тя каза, „Чувствам, че ще изживея дните си с теб.“
Три месеца след тези думи го заряза, забягна с друг мъж, който на първата им, случайна среща, след три питиета, й каза, че е стерилен.
Напусна съпруга си, мъжът, когото единствено беше обичала, за да не й се наложи да го разочарова, мислеше си, и да му даде шанс да се радва на собствено дете с друга жена. Какво толкова, че този не го обича, нали и той е безплоден като нея, няма да я обвинява, а и след неговото признание, тя също се освободи от своята тайна.
Преди да застанат пред длъжностното лице, за да встъпят в законен брак, той я попита, „Защо реши да се омъжиш за мен, а напусна съпруга си, за това, че е бездетен?“
„Защото не знаех“, щеше да му отговори тя.