автор: VOINOV

Изкачите ли източните върхове на Пирин, пред взора ви ще се разкрият необятните, синеещи и стигащи чак до хоризонта нагънати планински масиви на Западните Родопи.
По тези земи преди много, много, лета живееха едни мъже, които наричаха себе си мещри – майстори – дюлгери.
Щом чукнеше пролет и на към Гюргьов ден цветенца обсипеха наоколо поляните, майсторите се събираха с чираците си на групички и с по една торбичка на рамо, в която слагаха по самун хляб, мистрия и отвес, се отправяха към Станимашко, Баташко и други краища на северните български земи, за да въздигат нови домове. Желаещи не липсваха – знайно е, че българинът винаги е хвърлял и последния си грош за да изгради свой собствен дом - явяващ се като смисълът на съществуването му, семейството и рода му.
Връщаха се по домовете си чак едва на есен, по Димитров ден. Престояваха по седмица-две, проверяваха как се е справяла съпругата с нивите и домочадието, оставяха по малко парици и преди още да са паднали първите снегове се отправяха на юг към Беломорието. Там от памтивека, по топлите южни земи, бяха високо ценени като строители на високи каменни къщи, опасани с дървени пояси – вардещи ги от земетръси.
Често в съседство работеха и майстори от Трънско, разсмиващи ги със своя западен граничен диалект: „ Узмем бичкийо на шию, сложим тèслу у пояс и айде на пòлье”. Диалект, ама всичките българи го разбирали. А мещрите или мещурганците си имали странен, измислен от тях си, и неприличащ на никой друг език по земята. Свой си таен дюлгерски език, неизгубил се през годините и който и днес може да се чуе тук и там в селата разположени в северозападните склонове на Родопа планина.
Веднъж, едни от тези майстори отишли и се цанили при един поп в беломорския град Кавала. Високо горе на ската, близо до православната черкова положили темелите на попска къща. Работели майсторите покачени високо на скелето и подсмигвайки си дяволито по навик си подвиквали:
- Ей, гòмар, òваа чупа дека преминува доле по улицата е бая миреста!
- Има убави ненчи! – отговарял му колегата от срещуположния зид.
По улицата минавали белолики гъркини, красиви българки и забулени ханъми. Чувайки странния говор, вдигали почудени очи, и забелязвайки напористо-дяволитите погледи на мещрите, продължавали напред, без нищо да могат да разберат от мъжките им намеци. Гръцки знаели и български и турски разбирали, но от мущурганския език – йок, бъкел не разбирали. И как да го разберат, като мещрите ревниво пазели тайния си говор от всякакви чужди уши.
В един подобен слънчев ден, след завършилото посещение на попадиката и напъпилата и като розов гюл щерка, мещрите развеселени заприказвали:
- Eй, гòмар, дай вар! После ми пòдай ониа делания кàмик, таман че си пасне тук на кюшето…
- Мèщра, бендисà ли ти попадиката? – попитал един от чираците.
- Е-е, паа, мùреста е… - смеел се главният майстор. – Дай кал и не ме гледай у мустаците, а избери още некой прав и по-убав кàмик!
- Мèщрооо, а какво че речеш за младото попадиче?
- Арна е, арна е. Да немой да ти е бендисала?
- Ами, к,во да ти река, миреста е… Сакам да и раксам траказо…
Подхвърляйки си така солени шеги, продължавали да работят, докато изведнъж иззад ъгъла на съседната къща не се появил попът.
- Гомаро е вервелее, сака дръз! – подвикнал той, клатейки глава люто, на към майстора.
- А-а?! Та ти догèловаш ле мещрỳгански, попе, окововаш ле го? А?! – и майсторът втрещен облещил едни такива òчи като плочи.
- Мۥба, окововам го. Моят корен е от Мехомия, нашите са се преселили тук, още кат съм бил дèте… - смеел се попът. – Та ако чирако ти сака, и аз мога да му раксам на него траказо… - и се захилил гърлесто и самодоволно.
Та такива ми ти работи се случвали с нашите майстори по чуждите земи. А това, което научих и запомних от тях е: „Да не си отварям устата, „там, където трябва и където не трябва, защото думите нямат кости, но костите болят много от подобни думи”.

- гомар – момче
- оваа чупа – тази жена
- бая миреста – много хубава, красива
- убави ненчи – хубави гърди
- да немой – да не би, недей
- йок – (тур. нищо, не)
- бендиса ли ти – хареса ли ти
- арна – харна, хубава
- сакам да и раксам траказо – непреводимо, желая да я любя
- гомаро е вервеле – момчето е пияно
- сака дръз – иска бой
- догеловаш ле – разбираш ли
- окововам го – говоря го
- мۥба – ами
- Мехомия – днес гр. Разлог, разположен между планините: Рила, Пирин и Родопите
- сака – желае, иска

От цикъла „Нови диалектни разкази”