автор: Rodenavlotos

Може да съм ги забравила,
може да не превърнах в стих
всичките свои мигове,
но ни един не спестих.
Обуздавах ги като вятъра,
превръщах ги в тихи пристани- ,
по-добре невъзпяти, но истински,
отколкото неизпитани.
Може да са били погрешни,
да не са били по план,
но тежат като бисери
в моя житейски гердан.
Всяко зрънце е впримчило,
като в кехлибарен капан,
по един човешки образ,
по една човешка длан.
Мога да ги прехвърлям с пръсти,
мога да си ги броя на ум-
хиляди дребни стъпчици
по един дълъг човешки друм.
Няма значение вече
кой какво ми е носил и колко,
но не бих заменила за щастие
нито една своя болка-
понякога непоносими,
понякога дори нечовешки,
но всяка една катарзис
за мои вини и грешки.
С тези мигове, на които
сама съм си Господ и съдник,
искам да запаля огъня
като с коледен бъдник
и преди да завърша романа си
и оформя обложката,
да се помоля на себе си
и сама да си дам прошка.