автор: desert_inrose

Той, човекът, когото
обичам, е може би нероден в тишината.
Навярно името му,
наследено от вятъра, е все още ничие.
Навярно човекът, когото
обичам, не чува гласа ми в празната стая –
ушите му сигурно са закичени с
ръцете на сладка, отровна омая...

А може би този, когото обичам,
знае за мен – че живея до залеза
и че без него в нощ като тази
умирам и
възкръсвам на изгрев – от погледа му...
Той, човекът, когото обичам,
е син на вятъра и светлината;
но той е човек
в плът и кръв
и човешки обича –
земята е
настойната му мащеха.