автор: sav11

Може би съм старомоден или остарявах, но така бях възпитан.
Глупости. Винаги когато ми е застанело нещо на мушка го отстрелвах или почти винаги. Всъщност напълно оправдавах Лили. И аз на нейните години се събуждах с различни момичета, разбира се не чак толкова редовно, колкото имат възможност съвременните младежи. Сега обаче бях улегнал и по-малко инертен.
Все още ме наболява когато си спомня как се бях влюбил в една стюардеса. Смятах, че и тя ме обича и навярно бе така, но бе по-меркантилна от мен, а аз тогава бях все още едно заблудено студентче обвито в мечти и надежди. Замота се с едно богаташче и ме остави.
Като съвсем малък, на село, когато се ударех на някоя трънка и ми течеше кръв, съседът, дядо Стоян ме съветваше да препикавам раната. Но как да “препикая” онази огромна вътрешна рана, която разяждаше сърцето ми? Опитах се да я “препикавам’ няколко месеца с алкохол, но той повече разпалваше огъня и изпепеляваше душата ми.
Накрая както казват—“Времето лекува всичко” , но е необходимо и още нещо. Едни го откриват в затрупване с повече работа, други в някаква нова страст, било то към друга жена, било по катерене из планините, скачане с бънджи, летене с делтапланер или каквото там им харесва. Стига да са пристрастени толкова силно към него, така че да забравят за мъката си.
Но животът ми се разви по свои своебразен начин. Нали знаете, всеки си има съдба. За някои групи от хора тя е сходна. За други почти еднаква, а за трети себична, специфична, характерна само и единствено за тях. В крайна сметка колкото хора-толкова съдби.
Аз трябваше да работя здраво за да си извоювам добро място в матрицата на този живот.
Така неусетно минаха десет години, през които на два пъти без малко да се оженя, но не ми било писано. Един ден се погледнах в огледалото и усетих, че съм в края на тридесетте си години. Имах връзки, кратки, мимолетни, бързи с момичета като Лили, които живееха така сякаш всеки момент Земята ще бъде унищожена. Планетата наистина загиваше, но не инцидентно, а планирано и целенасочено. Животът е един! Кога пак ще бъдат на 22? Едва ли на 70 ще могат да показват дългите си крака и бухналите гърди. Всяко нещо трябва да се изживее на време за да не създаде проблеми в бъдеще.
Имах и една шест годишна връзка с момичето което съм обичал най-много и което май все още обичах. Приличаше на Анджелина Джоли и много мъже ми завиждаха за нея. Много е лошо когато мъжът е по-беден от жената. Въпреки, че имах апартамент който естествено трябваше да изплащам почти цял живот, се чувствах като дрипльо пред нея.
Имаха огромна вила под Боровец и още няколко на морето. Апартаментите, не ги знам всичките, а за колите да не говорим.
Все ми повтаряше, че това, че е по-богата от мен нямало значение и , че щом сме се обичали, всичко нейно е и мое! Добре де, щом мислеше така, защо не ми прехвърлеше някои и друг милион, апартамент и няколко коли? Глупости. Само така приказвам. Нямаше да взема нищо. В интерес на истината се опита да ми препише една малка виличка край морето, дървена постройка с широка веранда и добър изглед, но аз категорично отказах. Четях в погледите на познатите си завист и присмех. “Ти си балък бе мой човек-като ти дават-вземай, като те гонят-бягай!’.
С много увещания и заплахи да се разделим, накрая приех “Мерцедеса” който ми бе купила за рождения ден. После ми го откраднаха. Баща й го намери и ми го върнаха. Сега е застрахован и само редовно плаче за автомивка. Все пак го поддържам и карам за престиж.
Моята богата лейди изведнъж обедня! Стана чудо. Аз му викам – “Антипепеляшка” От богаташка, стана Пепеляшка. Първо стреляха по баща й. Оцеля. След това го набедиха нещо и го осъдиха на цели петнадесет години. Конфискуваха пари и имоти.
Тя посърна като настъпено цвете. Моето момиче се състари за няколко дни. Парите и по-точно загубата им я съкрушиха физически и донякъде психически.
Един ден се върна и каза, че заминава за чужбина.
- Ами аз, ние?! Какво ще стане с нас?-запитах я учуден и изнервен.
- Какво да стане?!- нехайно промърмори.
- Как какво? Не ме ли обичаш, не искаш ли да сме заедно?
- Обичам те, но трябва да замина. Сама. Спокойно. Скоро ще се върна и ще се оженим.
От това обещание до днес изминаха повече от седем години. Отначало ми се обаждаше всеки ден. После на седмица по веднъж и накрая когато й скимнеше. Веднъж каза, че заминава за Америка и да съм я чакал.
Братовчедка й, един ден бе отнесена и ми сподели между няколко глътки уиски и конопен дим, че моята любима е напуснала страната за да спасява банковите сметки на баща си и своите. А по-интересното било, че с нея били и двама млади и влудяващо чаровни бизнесмени. Не бе много убедена, че моята любима има много пари в банки зад граница, с което май искаше да ми намекне, че се е събрала с някой от онези бизнесмени за които спомена.
Тогава за кой ли път си спомних за мотото на Английската държава-“Англия няма приятели-Англия има ИНТЕРЕСИ!” Това важеше и за много хора.
Обичта й към парите, бе по-голяма от обичта й към мен. Много ясно! Аз какво се правех на паднал от Марс!