автор: Rodenavlotos

Великодушно греховете ни отсяла,
смутила на градината покоя,
тук всяка нощ като във храм се извисява
вечерната молитва на прибоя,
за да изпроси милост за града.
Кой да почука на небесната врата,
като забравихме пътеката до нея?
От мрежите опънати по кея
излязоха мазоли по ръцете ни.
Очите ни под мазните каскети
се умориха да се взират от брега.
Като стафида душата се спаружи от труда.
Не беше труд, а беше изкупление.
Когато дойде мъртвото вълнение
умирахме и после пак се раждахме.
От нищото, от преизподнята изграждахме
отново пак изпепелените си кораби,
отнесли във водите като в гроба
и сила, и любов, и упование.
Горките ни души като камбани-
от тях сега единствено остана,
сред бръчките над свъсените вежди,
една прокраднала се мъничка надежда-
да изплетем пътека към небето.
Тя, само тя във мрака още свети
и нарушава на градината покоя
с вечерната молитва на прибоя.