Уж за малко се спрял, а останал закотвен на кея
моят кораб, усетил спокойни води.
Подозрително нежно коварният бриз го люлеел,
а моряците имали нужда от ром и жени.
И забравили в миг за товара от сол и пшеница,
дълго пили в таверните тежки и стари вина,
отмалявали, а умелите в ласки девици
неусетно и хитро ги отвели в нощта у дома.
Обласкани, сред уюта на къщите бели,
се отпускали бавно коравите мъжки сърца,
а когато след тежък запой изтрезнели,
се видели в капана на дом и невръстни деца.
Хоризонтът безбрежен се смалил изведнъж пред очите,
неоткрити останали нови слънца и земи,
неусетно и трайно забавял се ходът на дните,
а животът изнизвал се сив и съвсем предвидим.
Предвидим щял и с точка да свърши накрая,
да изтръгне сълза и затвори последния лист,
може би и на тази история краят,
от романа ми скучен и необемист.
Но в живота понякога става и чудо.
Заслепен от лъчи в едно утро се сепнал денят
и понесен навън на крилете на гларуси будни
към морето обратно отново потеглил на път.