автор: secret_rose

Защо намерения път е тъй нерадостен... и всяка стъпка е отдалеченост..
къде е аромата на цветя в градините на тихото неверие...
Сломен от невъзможности духа защо протяга призрачни сълзи
когато знае - извора е цялостен, но в друго, недокосвано сърце.

Защо е тъй далечна тишината когато цял си устремен с отдаденост
и всеки дъх чертае обезсмисляне, пред праговете в новото доверие.
И там си, а не си, и пустотата ти с вглъбяване към пропастта те тегли
и с обещания за много истина, и слънце в обгорелите ръце.

Защо намерения брод е тъй нерадостен... и гасне като сетен дъх на залези
споили се в надеждата за раждане на скършено от гладните перце
в което бял живот изстива пламенно в жаравата на личния оазис.
И дорисува с опита на саждите поредното му сбръчкано челце.