автор: ipsidixit

Дума губя.
Поглед мътен
взира се във всеки ъгъл:
лъгал съм, че те са осем,
но и себе си съм лъгал.

Два - отляво,
два - отдясно,
два - отдолу,
два - отгоре;
но един седи натясно -
непрестанно ми говори:
"Виж се. Толкова си жалък.
Къташ се при мене лудо.
Знаеш, че съм ти в главата,
а се правиш на учуден!"
Аз го хващам за рогата:
"Мразя те, но си утеха;
задушевна, зла аптека,
сипеща у мен отрова!"
Гледам - гроба има осем...
Мъртъв ли съм, че да лъжа?
И надеждата си нося
под опърпаната риза.
Гледам ъглово да мисля,
че душата е пространство:
странство без ъгли не писва,
ако има постоянство...

Думи нямам. Глас-охота
лъже всеки срещнат ъгъл,
че прекрасен е животът;
но и себе си съм лъгал.