Шак се провираше тромаво през гъстите клони, на няколко пъти пренебрегна предупрежденията във визьора, че навлиза в опасна зона и освен всичко останало умираше от глад. Беше му останал четвърт енергиен бар, прекалено малък за изтръпналия му от глад и тревоги стомах.
Шак реши да остави храната за по-късно, след като все още имаше сили да върви ще го прави докато може. Реши, че ще го прави докато му се подкосят краката. Това му осигуряваше около 2 часа преднина в зависимост колко заети бяха копърите. Време тъкмо достатъчно да качи играта, която открадна от ВиртМакс тази сутрин, последна версия на Райският Град - струваше цяло състояние. После, каза си, ако искат и на Марс да го изпратят не му пукаше. Беше си осигурил забавление за идните шест месеца. А и на кой му пука какво прави едно хлапе на неговата възраст? Ако не бяха глупавите разпоредби, щеше да си живее живота...
Беше го правил и преди – кражба и бягство от града. Винаги го залавяха в рамките на два часа – знаеше, че това е критичната зона, беше регламентирана със закон. Но никога преди не беше навлизал толкова надалеч в забраненото пространство.
Отново предупредителен сигнал.
Във визьора му пламтяха в огненочервено поне шест опасности: роденти, летящи паразити, хлъзгав терен, дехидратация, мутанти (интересно) и диви зверове. Вярно, че се подхлъзна веднъж и някакви животни изшумоляха на няколко пъти в храсталака, но тях ги беше страх повече от него самият. Все пак ирационалната опасност го караше да настръхва – там отдолу под защитният костюм. Освен всичко това пикочният му мехур ридаеше за малко внимание. Часовникът показваше дванадесет без пет. Беше тръгнал призори за да може да изпревари редовната смяна.
Реши, че е крайно време да спре. Щеше да хапне, да се изпикае и да качи Райският Град. Някъде около два и половина очакваше да го приберат и към шест часа можеше да се наслади на топла вечеря, а когато го пуснат на сутринта щеше да си инсталира играта безпрепятствено. Беше го правил десетки пъти. Беше добър в това и го знаеше.
Шак изпусна излишната течност под едно дърво – кестенолистов бряст според визьора и после приседна за да дояде енергийният бар. Струваше му се по-вкусен от всякога, а въздуха беше разкошен.
Още бе гладен.
Имаше някаква свежест, която градът не познаваше въпреки многобройните си акри изкуствено поддържана зеленина. Тук, сред дивата природа ароматът беше опияняващ. И вятъра в клоните? Беше съвсем истински. Шак напълни гърдите си, задържа въздуха там за десетина секунди и после шумно го изпусна. Искаше му се да задържи мига колкото може по-дълго, да го запише и да си го пуска от време на време...
- Защо го направи?
Беше нежен тънък глас, който сякаш бе изникнал от нищото. Шак се сепна. Отвори очи.
- Как защо? – рече.
- Защо си изхвърли боклука на земята?
Шак погледна накъдето му сочеше съществото. Беше обвивката от енергийният му бар. Досега винаги си беше изхвърлял боклуците на земята, но системата за почистване в града се грижеше за това денонощно. Тук в гората нямаше кой да почиства след него. Той се засрами от необмислената си постъпка.
- Ще го прибера. – смутолеви.
Той погледна съществото. Женски индивид, твърде примитивен с голямо окосмяване по главата. Странни дрехи, от някаква бяла, много фина тъкан. Беше от хуманоиден тип от онези, които беше виждал в учебниците от преди информационната революция.
- Мамка му! – рече той. – Ти си мутант.
- Бих казала точно обратното. – отвърна съществото. - Мутанта си ти.
- Мамка му! – каза Шак. Не можеше да повярва колко дълбоко беше навлязъл в гората. - Какво ще правиш сега? Ще ме ядеш ли? Ще извикаш твоите съплеменници и ще ме накълцате на парчета?
Момичето се разкикоти.
- Ма че си забавен! Дръж. – то протегна ръка към него, а в нея имаше нещо кръгло кафяво и ухаещо много приятно. – Шоколадена курабийка. Мама току що ги изпече.
- Това яде ли се?
- Опитай! Няма да съжаляваш. Последната ми е.
Шак се разправи с курабийката за секунди. Беше най-вкусното нещо на света. Преглътна последният залък с голямо удоволствие.
- Предай на Мама, че беше страхотно.
- Тя не е твоя мама, а само моя. И на сестра ми. И на двамата ми братя, които са олигофрени. Ти нямаш ли си майка?
- Какво е това?
Тя се разкикоти отново.
- Учителят Фук ни разказва за това. Как новите хора забранили семейството. Кой се грижи за теб?
- Да се грижи? Сам се грижа за себе си.
- Кой те е създал? Как дойде на тоя свят?
- Как? От генетичната банка разбира се.
- А рогата?
- Какво за тях? – той опипа главата си.
- Да не би баща ти да е козел? – имаше нещо омилостивяващо в начина по който се кикотеше. Весело, незлобливо.
- Не знам за какво говориш.
- На главата ти има рога. Хората нямат такива.
- Хората имат каквото си пожелаят. Просто трябва да попълниш апликационна бланка в бюрото по генетични модификации и готово.
- Странен си. – тя приседна на дънера до него. - На колко си години?
- На дванадесет.
- Никой не се грижи за теб, на училище поне не ходиш ли?
- Да ходя?
- Откъде се научаваш да четеш и пишеш. Откъде научаваш кое е добро и зло?
- Ааа, образователната емисия имаш предвид? – той почука визьора си. – Всичко идва тук. Два часа на ден има емисия, която трябва да изгледаш и да попълниш тест накрая - математика, история, география... Оценките се сумират в края на годината. От това зависи каква професия ще ти предложат в бюрото по труда.
- Аз искам да стана лекарка. – избърбори тя. - Ти какъв искаш да станеш, като пораснеш?
- Не знам. Искам да играя игри.
Тя се втренчи в странните очила на главата му. Бяха червени, опасваха почти цялата му горна половина на главата, дълги тънки разклонения тръгваха надолу, заобикаляха ушната му мида и после се скриваха в ушния му канал.
- Може ли?
- Кое, визьора?
Тя кимна.
- Искаш да го пробваш ли?
- Искам да го погледна. След като е такъв извор на знания.
Шак свали джаджата от главата си.
- Не мисля, че ще ти стане. Пригоден е за мен – отговаря на моите мозъчни вълни и на моите зеници.
- Имаш хубави очи. – рече тя, докато въртеше странно изглеждащите очила в мъничките си бели пръсти.
Шак премигна учудено. Никой не беше коментирал досега естетическата стойност на органите му за виждане.
- Учителят Фук казва, че очите са прозорец към душата.
- Какво? Какъв е тоя Фук?
- Той е човек, като мен и теб. Преподава ни уроците, дава ни домашни, понякога ни удря с показалката, ако не слушаме...
- Удря ви с показалка? Кой му разрешава да се държи така?
- Ами всички. Татко му казва, да не щади сопата, рано или късно ще си го заслужим.
- Сигурно много го мразиш, тоя Сук.
- Не го мразя. Вярно, че е строг, но ни учи на толкова много неща за света. Като например за теб и твоето общество.
- Какво знаеш за мен? – опули се Шак.
- Знам достатъчно. Като например защо изглеждаш като супермен с рога. Как хората създали компютрите и после им подарили душите си.
- Супермен?
- Глупчо. – тя се засмя.
Шак облизваше пръстите си по които бяха полепнали няколко трошички от вкусната курабийка.
- Какво беше това дето го ядеше? – попита тя.
- Енергиен бар.
- Какво е?
- Запазих си го от закуска.
- Кой ти го даде. Нали каза, че нямаш родители.
- Не казах, че нямам родители. Казах, че сам се грижа за себе си. Досега съм имал седем настойници. Последният се Казва Раул, свестен тип. Той ми имплантира скривалището за чипове. А Бара си го взех тази сутрин от дажбения център.
- Еха! Седем родители!
- Разбира се. А ти какво си помисли? Като пораснеш голям трябва да се грижиш за някой по-малък. Научаваш по нещо различно от всеки един.
- Аз пък си имам само една мама и един татко и не искам да ги заменя за никои друг. Мама прави най-хубавите шоколадови курабийки, както сам се увери, а татко обеща да ми направи лодка, с която да ловим роба в езерото на лято.
- Да ловите риба?
- Разбира се. Печена риба на фурна с лимон и копър. Ммммм... да си оближеш пръстите.
Шак се намръщи.
- Какво е това?
- Да не искаш да кажеш че никога не си ял риба?
- Не съм.
- А бифтек ял ли си?
- Не.
Очите на момичето са разшириха.
- А свинска пържола? Зелева салата, ябълков пай? Какво си ял?
- Енергийни барове.
- И само това?
- Че за какво ми е друго? В тях има всичко каквото ми трябва – хранителни субстанции, витамини, минерали, лекарства понякога – когато се разболея.
- Ехааааа...
- Ти сигурно боледуваш през ден. – озъби се Шак.
- Чак пък през ден. Когато боледувам лежа в кревата, а мама ми прави пилешки бульон, чете ми приказки и ми мери температурата. Не ходя на училище, а доктор Жилбер идва и ми дава сироп за да оздравея по-бързо. Ти как оздравяваш?
- Аз никога не се разболявам.
- Че може ли така?
- Защо да не може?
- Струва ми се невъзможно.
- Напротив, напълно възможно е. Всяка седмица ходя в медицинския център и прекарвам нощта в саркофага. Той ме преглежда, лекува и съставя диетата ми за следващата седмица. Така в хранителния център ми дават храната, която ми е необходима да не се разболявам. В града няма болести.
- Разбирам. Все пак сигурно е ужасно непрекъснато да ядеш едно и също.
- Не е едно и също! Нали вече ти казах.
- С един и същ вкус, искам да кажа.
- И вкуса е различен.
- Така ли? – озъби се тя. - И какъв е тогава?
Той я погледна със сините си очи. Толкова време прекара с нея, че съвсем забрави за визьора си и за какво беше дошъл.
- Имат вкус на барове. А сега, ако ме извиниш, имам малко работа. – той нахлузи обратно червените очила.
- Работа? Че каква работа може да имаш ти тук.
- Моя си работа.
- Ау, колко си важен.
Шак отвинти рога си и извади един чип оттам.
- Не казвай на никого за това.
- Че на кого мога да кажа? Едно момче си отвъртя рога на главата и измъкна парче пластмаса от там. Всички ще умрат от смях.
Шак не я слушаше. Той натисна сгъвката на дясната си ръка и изпод кожата му се подаде един слот. Мушна чипа и зачака. Зелени светлинки игриво премигнаха по матовата му кожа.
- По дяволите! – изръмжа.
- Какво?
- Криптиран е. Съвсем забравих. Ще ми трябва крипт код.
- Това за какво ти е?
- За една нова игра, казва се Райски Град. Страхотна е.
- И как се играе.
- Ами много просто. Слагаш си визьора и тя автоматично започва. Това е виртуална ролева игра – играеш като наистина, само че наужким. – той се осъзна че няма как по-добре да опише играта на това... момиче. Струваше му се нереално различна. – Ами ти си все едно Господ и управляваш света. – обобщи той.
- И за какво ти е да си Господ?
- Готино е.
- Аз пък искам да съм си аз. – рече тя. – Мога ли да пипна рогата ти?
- Давай.
Тя едва го докосна.
- По-смело. Не ме боли.
Тя го хвана и задърпа по- силно.
- Съвсем истински е.
- Разбира се! И много полезен. Ако някой ми се изпречи на пътя ще го мушна ей така. – и той замахна с глава.
Момичето се разкикоти.
- Много си забавен. Трябва да ми дойдеш на гости. Ще те почерпя с курабийки и прясно мляко.
- Мисля, че няма да стане. Даже май е време.
- Време за какво?
- Да изчезваш оттук. Скоро ще ме приберат.
- Кой ще те прибере?
Шак се огледа притеснено. Като че ли вече ги усещаше – вибрациите във въздуха. Щяха да дойдат с флаер, да изкрещят до болка познатите му команди – да легне на земята и да не мърда. И той щеше да го стори иначе щяха да го зашеметят с електричество, което хич не беше приятно.
- На, дръж! – рече Шак.
- Какво е това?
- Чипа с играта. Ще дойда да си го прибера. Сега изчезвай.
- Кога ще дойдеш пак?
- Знам ли, скоро.
Тя се подвоуми за секунда, после го целуна по бузата.
- Ще те чакам, рогато момче. – рече тя, обърна се и заприпка из гората.
Той гледаше след нея, докато не се изгуби напълно от поглед. Не се наложи да чака дълго, полицейският флаер увисна безшумно над него и металически глас каза да легне на земята и да не мърда. Бяха двама, много силни полицаи с железни хватки и намръщени физиономии. Когато го качиха на борда му удариха една инжекция във врата. Коленете на Шак омекнаха.
“Упойващ серум, ваксини срещу възможни болести... такива ми ти неща” – мислеше си Шак докато картината от визьора му не се замъгли, очите му се затвориха и той потъна в блажена зеленина. На устата му заигра усмивка.
“Така и не разбрах как се казва” – беше последната мисъл, която мина през ума му.
Последната му за винаги.
Беше нарушил закона десет пъти, този му беше последният.
19.07.2010
Yeovil, UK