автор: secret_rose

Като сляп навигатор впил в китките трийсет юзди на бездомни вселени
ръкомахах от своята бездна, прокарала стръкове в дните ми
и изсмуквах отрови и сокове от земя, приглушено задавена в мен
с непотребност и горест замесила хляба със сол за съдбите ни.
Великан от мечти и джудже от постигнати с крадене истини
сраствах здраво в скалите на своя последен потомък.
Чаках пепел от клада на някой от всичките Феникси, търсех я мисленно
в дълбините на камък, презрял от безбройни човешки отломки.
А небето ми свиваше телеса и симфонии от оголени челюсти
като бяла медуза, предвкусила миг пиршество преди новата смърт.
Гръмотевичен спазъм облизваше грапави каменни прелести
и слоеше прахта ми. А Бог се усмихваше
Бог ме наричаше Път.
После падна нощта. Беше пурпурно огнена, жива и някак последна.
Доверчиво в нозете и свих се. Нататък не зная...
Но преди да заспя, в своя изгрев неслучен погледнах -
две дъждовни ръце нежно ронеха мащерка в чая ми...