автор: yotovava

В зимните вечери тишина са
всички стъпки на домашните призраци.
Капе бавно небесната захар
на квартала в прегръдките сънени.

Кротко зрее любовният усет,
но когато плодът му се пръсне,
жадни мачкаме в тъмното устни.
А мракът се мята на кръста.

Нека гледа от нощното си разпятие
и да стене от ревност и болка.
Щом прелеят душите ни в пламък,
ще се пръсне последният обръч,

който стяга в послушие порива,
навлича в парцаливо благоприличие
всяка наша треска любовна.
Ах, животът така ни въвлича

във въртележката си железна
и гледа с иронична усмивка
как тишината в очите ни лепне.
... Докато свършат дните ни.