автор: RonnieSlowhand

Зелтерсвег е главната улица в Гиесен. Гиесен е град в Южна Германия, близо до Франкфурт. А Исус от Зелтерсвег всъщност се казва Холгер.

Първият път, когато ме заговори, направо ми изкара ангелите. Имаше безумни детски очи и старателно изписана табелка ИСУС ЩЕ СЕ ЗАВЪРНЕ около врата си. Отдолу имаше още някакъв текст без препинателни знаци. Беше ситен и не можах да го видя ясно.

- Исус възкръсна! – каза той. – Не мислиш ли, че това е прекрасно?

Лицето му беше много близо до моето и аз отначало се уплаших. “Господи, този е луд”, просветна в главата ми. “Ами ако извади нож и ме наръга?” Дръпнах се, но уплахата ми мина почти веднага. Може да звучи смешно, но дъхът му миришеше на хубаво. И гласът му беше.... не нормален, не. Екзалтиран си беше, но не и умопомрачен. Звучеше като гласа на човек, който едва е на себе си от щастие.

- Ами – казах аз. – Много е хубаво, че Исус е възкръснал. А ти сигурен ли си?

- Разбира се, че съм сигурен! – каза той. – А ти вярваш ли в Исуса? Вярваш ли, че той е нашият Спасител?

Нямах желание да го оставям да ме въвлече в дълъг разговор, но по някаква причина не ми се искаше да го обидя. Не че ми беше симпатичен,или поне не още. Но беше жален, и безвреден.

- Ами да, вярвам в Исус. Православна християнка съм. А сега нали ще ме извиниш, закъснявам за университета?

- Но това е чудесно! – грейна той. – Трябва да говорим за това! Но няма да те задържам, ако бързаш!

Вече почти го бях отминала. Дланите ми се потяха от неловкост, а зад гърба си чух щастливите му викове:

- Приятен ден! Приятен ден, хубаво, вярващо момиче! Приятен ден!

Имах чувството, че всички по главната ме гледат и си мислят, каква глупачка, дори не знае, че този е идиот. Не знае, защото не е оттук. Чужденка е. Източноевропейка.

Отправих сконфузена, извинителна усмивка към обществото по принцип и към минувачите по главната улица на Гиесен – в частност. Приемете ме обратно, казваше усмивката. Аз съм като вас, не съм като смахнатия с табелата.

- Нали не ви уплаши? – обърна се някаква възрастна дама към мен. – той е напълно безобиден, Холгер, малко е шумен, но е съвсем кротък.

Нейната усмивка казваше: Нали не мислите, че в Гиесен позволяваме на опасни луди да ходят по улицата?

- О, не – отговорих аз.. – Че той даже си беше учтив. Хубав ден!

- Хубав ден! – кимна тя, доволна. Проследих я с поглед. Влезе в “Галерия Кауфхоф”, сигурно за да си купи антипасто от тиквички от щанда за деликатеси. Беше към четири следобед, значи вероятно щеше да я обслужи Марек, полското ми гадже от университета и мъжът на живота ми понастоящем. Марек е скица. В Полша е бил вицешампион по гимнастика в групата до шестнайсет години. После получил невралгия на раменния нерв, научил немски и дошъл да учи психология в същия застрелян град като мен. Съдба, а?

Холгер не беше всеки ден на Зелтерсвег. Понякога не се мяркаше със седмици. Понякога го виждах да се носи по улицата с огромни подскоци и да крещи “Алилуя, алилуя! Исус възкръсна!” Изглеждаше смахнат, разбира се. Но щастлив, най-вече щастлив. Принадлежеше към уличния пейзаж като учениците, събиращи пари за жертвите на земетресението в Таити, или като момчето, което свиреше шлагери на китара, или като магазинчетата за бърза закуска; и никой не се страхуваше от него.

Понякога, доста често всъщност, си имаше публика. Неведнъж го виждах потънал в дискусия с разни хора, обикновено младежи. Холгер ръкомахаше с дългите си кльощави ръце и радостно привеждаше аргументи, че трябва да се вярва в Исус, и че той ще се завърне. Когато беше във форма, почти не изглеждаше ненормален, и все пак несъмнено беше луд.

Една вечер – беше през лятото и се стъмваше късно – трябваше да прибера Марек от “Галерия Кауфхоф” след края на смяната му. Бях скътала в чантата си еднолитрова бутилка от кока-кола, в която бях смесила равни части “Московская” (кралицата на евтините водки) и портокалов сок от най-евтиния супермаркет в града. И двамата с Марек бяхме потиснати напоследък. Той винаги беше пребит след пълна смяна в “Галерия Кауфхоф”, не толкова от физическа умора, колкото от скука. Щеше да се нуждае от питие. Времето беше хубаво, което значеше, че спокойно можем да се разположим на някоя от пейките по Зелтерсвег. Бутилката ни дори още беше мъничко студена от хладилника вкъщи. После може би щяха да дойдат няколко познати кюрди начело със състудента Ридван, и да ни завлекат на някое безумно парти. Последния път бяхме прекарали прекрасно в задръстения с компютри от всякакъв калибър апартамент на трима хакери. Животът в Гиесен не е толкова лош. Гиесен, например, е единственият град, в който има музей на математиката. Аз така и не го посетих, и до ден-днешен не мога да си представя какво излагат там.

Само дето университетът в Гиесен е единственият, в който дори правото е без ограничения в приема. Само дето повечето сгради са строени така, както чиновниците от плановата служба навярно си представят Марс. Само дето в книжарниците продават картички с цитат от Бюхнер: “Гиесен е напълно посредствен във всяко отношение.” Само дето всички много пият, в Гиесен.

Марек вече ме чакаше пред “Галерия Кауфхоф”. Беше в кофти настроение.

- Някой ден – започна той, още докато ме прегърщаше – някой ден ще натъпча проклетата витрина за студени предястия с тротил...

Зарови лице в косата ми и продължи тихо, много тихо.

- ... особено много ще сложа в пълнените халапеньос, в пластмасовите сърми и във фалшивата пушена сьомга...

Марек ме пусна и въздъхна.

- И след това ще вдигна цялата тая простотия във въздуха.

Погалих го по главата.

- Ако издържиш още два семестъра, отиваме в Берлин – казах аз. – И цял живот няма да пипнеш повече студено предястие.

Марек разтърси глава. Веднъж ми беше казал, че на тази улица, сред тези сгради, дори не може да си представи, че Берлин съществува.

- Искаш ли да си купим няколко бири по пътя? Ще ми се да пийна нещо.

- Донесла съм. – извадих прохладната бутилка от чантата си и му я подадох. – Коктейл “Скрюдрайвър” на основата на “Московская”, произволна пропорция, екстра качество.

- Златна си!

Марек отвори бутилката и отпи като много жадно бебе, на големи, невнимателни глътки. Оранжева струйка потече покрай ъгълчето на устните му. Когато свали бутилката от устата си, върху тениската му имаше мокри петна.

Страхувах се, когато го виждах така; но никога не му го бях казвала.

- Освежава, а – подхвърли някакъв човек. В Гиесен никой не се притеснява да заговаря непознати.

- Мнооооого – провлачи Марек. – Мнооооого освежава.

Ама не е портокалов сок, добавих мрачно наум.

- Само да звънна на Ридван – обърна се той към мен. – Тая вечер май са планирали нещо в онова местенце на гарата.

- Гарата – казах аз. – Любимото ми място в този град.

Ще се махна оттук, мислех си аз, докато Марек набираше Ридван по мобилния си. Помня това усещане съвсем ясно: аз и Марек вървим по главната улица, топло е, смрачава се, и мисълта, че трябва да се махна, сияе в главата ми като прожектор. Мисълта, че така не може да продължава.

- Ридван? Как е, братец? Пуснаха ли те акулите на капитала? Аз тамън сложих студените предястия да спят и се питам какво правим тази вечер... Ирина е с мене, излиза й се... Какво? Става, да, става. Ние сме на главната, ще те чакаме на пейката пред... – Марек спря и се озърна. – На пейката пред “Талия”.

Ридван явно беше възмутен от нещо, но той го прекъсна.

- Мда, пред злостния филиал на книжарския концерн “Талия”, построен на мястото на антикварната книжарница от твоето детство, за да продава книги за нисковъглехидратни диети на заблудените маси. Съжалявам, ако го смяташ за национално предателство, но там ще те чакаме.

Дори аз чух кикота на Ридван през телефона.

- До след малко, братец.

Марек седна до мен и ми подаде бутилката.

- Ето. Ридван идва след петнайсет минути.

Отпих без истински ентусиазъм. Точно пред “Талия” Холгер беше подпрял табелата си ИСУС ЩЕ СЕ ЗАВЪРНЕ на земята и разговаряше с някаква двойка, момче и момиче, които изглеждаха на не повече от четиринадесет. Холгер носеше хавайска риза и ръкомахаше едва ли не с цялото си тяло.

- А – каза Марек. – Исус от Зелтерсвег пак си има компания.

- Той почти винаги има – казах аз.

- Има дар-слово и е учтив – каза Марек. – Знаеш ли, че баща му е бил един от най-богатите хора в Гиесен?

- Не знаех. Ти сериозно ли?

- Ммм-хм. Не помня кой ми го разказа. Баща му умрял, когато Холгер бил на колко, двайсет и една-две, и му оставил некви милиони. И Холгер си живеел съответно, следвал яваш-яваш нещо в унито, не се скъсал да пести, ама не бил и прахосник, карал порше, фучал по малко из дискотеките, знаеш...

- Мислех, че всички синове на богати хора отиват да следват в Англия или Швейцария...

- Ти пък. Холгер явно не е бил чак пък толкоз амбициозен...

- Добре де, и после?

- Ами после открил Исус – каза Марек. – И раздал всичко.

- Просто ей така?

- Хората предполагат, че тихичко си се смахнал, без някой да го усети. Прибрали го за един месец в психиатрията, после го пуснали, защото не е лечим, ама не е и опасен.

- Шизофрения?

- Май да. И оттогава си бил тук, на Зелтерсвег. От време на време май му избиват чивиите и започва да буйства. Прибират го за две-три седмици, докато се кротне, и пак го пускат обратно.

Пийнах още малко от “коктейла” и върнах бутилката на Марек. Беше пресладено. Нищо по-гадно от фалшив портокалов сок с подсладител.

- Ами че той е направил точно както пише в Библията – казах аз. – “Раздай имота си на сиромаси и тръгни подире ми...”

- Абсолютно – каза Марек.

- Марек, ами че той си е съвсем прав! Той просто... ами живее за Господ, едно към едно, както си трябва... А аз не го правя, даже гледам да не го мисля... Много го харесвам тоя Холгер, Марек, много...

- И аз – каза той, без да се замисля. Заради това съм с него, впрочем. Мога да му кажа всичко, и той разбира, без дори да се замисля. – Много го харесвам, защото е добър човек, всичко е направил както трябва, и нещата, които говори, са си съвсем верни, защото Исус ще се завърне, защото Спасителят е жив... Само дето така ги казва, че на никой не му се слуша.

- Това му е грешката, а? – казах аз тихо. – Важно е да казваш нещата така, че хората да искат да ги чуят.

- Само там му е грешката! Защото, като спреш някой на улицата, който си върви по своите работи, и му кажеш, Исус възкръсна, трябва да промениш живота си... Ами няма как да стане, бе! Няма как да стане!

Марек внезапно тресна бутилката в пейката, изправи се и размаха ръце.

- Ей, Холгер! Холгер! Исус ще се върне! Аз знам, че Спасителят е жив!

Холгер се обърна към него с грейнало лице.

- Да! Исус ще се върне! Не е ли прекрасно!

Двамата скачаха от радост. Прегръщаха се. Изтанцуваха някакъв дивашки танц един около друг. Крещяха. Тупаха се по гърбовете. Марек, с целия си блясък на бивш вицешампион по гимнастика в групата до шестнайсет години на цяла Полша, на цялата голяма Полша, се засили и се преметна през глава, един, два, три пъти, ръцете му едва докосваха паважа между отделните превъртания. Холгер се отправи на големи подскоци надолу по улицата, викайки “Исус ще се завърне! Исус ще се завърне!” с цяло гърло. Приличаше на голяма птица, която се опитва да литне.

Марек беше пребледнял от болка.

- Проклетото рамо – каза той. – Проклетият раменен нерв. Има да боли...
Познато ми беше. Когато беше настинал миналата есен, се беше наложило да ву инжектират обезболяващо.

Отидох при него и го прегърнах през кръста. Дясната му ръка висеше, защото се опитваше да не я движи.

- Хайде да си вървим у дома – казах аз. – Ще пратя съобщение на Ридван.

- Май по-добре. Няма да ми е много забавно да ходя на парти тази вечер.

Холгер не беше на Зелтерсвег две седмици. Но след като се върна – явно пак го бяха пуснали от психиатрията – винаги се усвихваше с прекрасна съзаклятническа усмивка, ако се случеше да минем покрай него. Аз знам, че вие знаете, казваше усмивката. Ние се усмихвахме потайно в отговор, кимахме и отминавахме. Ние знаем, че ти знаеш. Исус ще се завърне.