автор: gitchka_gramatikova

Това е най-трудното писмо, което ти пиша.
Развързват се тежко думите дрипави, изхвърлили
на конфета във мрака душата ми скитаща.
Какво ми взе, какво ти дадох, звездоброецо?
Къс изкривена мелодия, в която мене ме няма?
Недорисувано усещане за красота, която убива?
Или смачкано под своята искреност озоново синьо...
И какво ти казват звездите - кой ще плати накрая масрафа?
След това разточителство на случени случайности
и на недослучени случки не ти ли горчи
пестеливата истина, не ти ли е клисав мигът упование?
Не е ли само ярд от една нечленоразделна Вселена
нашето влюбване, поело по диви пътеки,
от които излиза до моето вчера разплетено:
за теб само вик разстояние и бездна до новия ден,
за мен - и черната дупка, и прахоляка след нея.
А може в обратното броене да се вижда по-надалече:
звездното е тъй приземено, когато се врежат
в ребрата обувките, уболи с електричество
небесната шир по усмивката - с издължена гримаса
на замръзнала във очните вади вода... Неизригнала.
И хрущящите скули, по които расте пустинно море.
Атлантида не е потънала. Не й за моето човекоподобие.
Но днес аз съм звездата в оставка
и с последните си сили съпротивителни
пиша историята за нови светове, в които
ние с теб, звездоброецо, имаме разменени роли.

Не е трудно да кацнеш на нослето на дете.
Не и ако достатъчно дълго се взирам
във очите ти.

10.07.2010