с върховете на пръстите усещам
че ме има
като онзи филиз
който дядо ми някога ашладиса
все още само се разлиствам
тънки и нежни са листата
и рано е за плод
докато пробвам различни начини да съм
тази която сади цветя в измислена градина
а после ги забравя
тази която не вдига щорите
и се чувства уютно в сумрака на стаята
или другата която знае как да се усмихне
и да подтисне въпросите въпреки
колко ли други живеят в мен
носещи моето име