Не дръзнаха вълните да изплачат.
Отрекох се от склонността си да ги гледам.
И заличавам себе си в покоя им.
По-хладна е ръката ми, когато
докосва тишината на морето.
Пристанищата тръгват без посока,
със пясъка, и слънцето на изток си отива,
след птиците, които плуват все по-дълбоко.
Денят завършва в точно четиринайсет-
в часа за хранене на чайките,
които като гарвани се спускат
и търсят във ръцете ми трохите,
останали от снощната вечеря.
По-мъртва е дланта ми под краката им,
все по-безлични думите ми на прощаване,
все по-сухи са очите ми след прилива.
Гласът ми, и гласът ми си отива,
във капките водата е все по-клисава,
преди да стане тъмно, много тъмно,
се губят всички пътища за връщане.