Обичам да спя в неделя следобед. Усещането, че почивните ми дни стават три , е невероятно.Или по – точно, че получавам това, което никой друг не е получил. Минутите отброяващи преминаването ми в реалността и успокоена, и отпусната, оставам още малко в леглото.
Навикът на годините ме отведе в кухнята. Джезве, вода, лъжичка едро смляно кафе. Всеки път си мисля, че за да е нещо истинско, топлината трябва да дойде отвътре, отдолу. Като огън. И това кипене! Как леко ме понесе с пролетта на село....
Стоях току- що събудена под вишната на двора. Краката ми, затоплени и голи на влажната земя, раменете ми, затоплени и голи – опрени в топки цвят. И някаква свирня. Самоусещане за живот. Звън на телефон; - Ало? Още няколко дни и ще изкипи всичко.
- Димитър се обажда.
Слънцето ми намигна.
- От Чикаго... от нашето село.
Пчелите се засмяха.
- Не те чувам. Ще набера отново... Писука.
Митака. Млад мъж. Хубав българин. Тръгна да гледа световното по футбол и остана там. Още не се е върнал, само се обажда. В началото от време на време, по празниците, а напоследък – през вечер. Кафето ми изстина в очакване до телефона, а споменът нахлу в мен. ... ...Танцувахме бавно. И дълго. С дъх на вино, богатият американец ми разказа живота си. Когато минал трудното и мечтите му се изпълнили, когато имал всичко, останал сам.Вътре в себе си. И тогава кръвта му започнала да писука. Точно така – да писука : пиу, пиу, пиу.Тревожно и жадно. Току- що излюпено пиленце. От ден на ден пиленцата ставали все повече и повече, а звукът – убийствен. Не спял, не работел, не любел. Тръгнал по лекари. Казал на жена си. На приятелите си. Нищо. С часове ходел по улиците. Започнал да пие. Дар на църквата дарил. Пак нищо. Всеки шум наподобявал писък. Даже думите, които изричал, първо преглъщал, за да препокрие онова, което чува , вътре в себе си. Спряхме да танцуваме. Помислих си, че е пиян. – Знаеш ли защо съм тук? -- Не, не знам - отговорих аз. Той замълча. После ме прибра до себе си и тихичко ми прошепна : - Да спра писукането. И едва тогава ми заговори на чист български език!
- С лед хилядите изядени хамбургери, след постигнатото, почвайки от нулата – това ДНК. Мамка му! Заради него съм тук! Шифърът му е : Държава, Народност и Корен. Първите две можеш да ги излъжеш, да ги замениш, но Корена – никога. Никога! Коренът как тегли, особено ако е здрав и жилав, само аз си знам. И то напролет. Ето повече от четвърт век, аз, който мога да живея навсякъде по света, април съм си у дома. Събуя се бос и крача по ливадите, наведа се и разтрия между ръцете си голяма буца земя, изпия една ракия и дотам. Край на писъка !
Ако има щастие, то е да успокоиш кръвта си. Кръвта няма поданство, няма карта, няма цена. Дали пък моята пъпна връв не е била дебела, кожена – като връвчицата на дядовото ножче...той и с него си умря. Завързано на кръста му...
-Чувам те , Митко.
Стефка Галева
Гр. Сандански 1994г.