автор: krasavitsa

Семейната ни библиотека е събирана от четири поколения. Превърнала се е в нещо като духовна история на фамилията. Всяко поколение е оставило своя почерк и някакъв свой отпечатък върху нея. Най-ясен е почеркът на първото поколение – по купуваните в началото на миналия век книги съдя за интересите и културата на предците си.
Следващото поколение е чело наследеното и го е допълвало с нови автори, по-луксозни издания или по-съвременни преводи - и така до днес. От някои книги имаме по няколко екземпляра – един на оригиналния език и няколко превода на други езици. Всъщност библиотеката си живее свой живот, по-дълготраен от живота на всеки от фамилията, тя е връзката между поколенията ни и се е превърнала в една голяма, непрекъснато допълвана книга, достъпна само за онези от нас, които дораснат да я разчетат. Много от книгите са не просто авторски текст, но и предмет със свой живот и своя история и някои от нещата, които ми казват, са толкова интересни, че се изкушавам да ги разкажа.

Ще започна, разбира се, с Първата книга. Притежаваме няколко различни издания на Библията, но ценим особено изданието от 1925 г., в началото на което фабрично са вложени празни страници за вписване на важните събития в живота на фамилията – родени, венчали се, починали. Редуват се различни почерци и правопис, първите записи са направени с мастило и с калиграфски почерци – тънко и дебело, красиви главни букви. После се минава на химикал и макар и да е писано старателно, всичката тази красота изчезва. Мога да проследя как са се променяли образците за краснопис от началото на миналия век досега и да констатирам, че ако някога е можело да се говори за калиграфия, то ние сега...
Ние сега... си позволихме да впишем и кучетата, котките и една костенурка, които са живели с нас и които сме приемали като членове на семейството. Дали хората на село биха вписвали крави, кози и всякакъв добитък? Градска ни работа.
За всеки от нас се полагат три записа – два радостни и един тъжен. Вече направих няколко – и радостни, и тъжни. Кой ли ще направи третия запис за мен...

През комунистическите времена в библиотеката ни е съхранявана и укривана най-конспиративно “Моята борба” на Хитлер – в оригинал. Не поради съмишленичество, даже напротив. Но, както съм чувала да казват у дома – иди доказвай на комунист, че не си камила. Особено когато има партийна повеля за издирване на камили. Изданието е много луксозно, но изкаляно и с поизмачкани листи. Не чистим калта. На първата страница със старовремски почерк е написано:

“За спомен от град Рума, етап от пътя в борбата срещу “новия” ред на автора.
Намерих тази книга в една изоставена къща на ул. “Велика Яречка” 24. Къщата беше разграбена. Единствената вещ в нея беше тази книга, тъпкана с кални ботуши. Никой не я беше взел досега. Явно – тя е наистина безполезна!
За спомен от борбата срещу фашизма. 8 януарий 1945 год.
Подпис: подполковник ...”.

Макар и никой да не е научил за книгата, същият този подполковник после си е платил скъпо и прескъпо затова, че е бил царски офицер. И децата му са си платили. Но това е друга тема.

Римския историк Тацит имаме освен на руски език, и на немски. Това е най-старата книга, която притежаваме. Издадена е в Цюрих през 1847 г. Изящен готически шрифт, изключителен печат, на който сегашните печатари биха могли да завидят, хартията е много фина и сигурно много скъпа – запазила се е същата, каквато е била и преди сто и шейсет години, но... книгата е без корици. Варвари, какъв ли разкош са съдрали най-безмилостно и най-вече – защо? Голям късмет извадих, че я съзрях в една боклукчийска кофа - не се притеснявайте, гледайте в кофите, много идиоти изхвърлят книги, защото били стари или на чужди езици, които те не знаят.

Единият ми старогръцко-руски речник е от 1899 и е удостоен с голямата Петровска награда. Първото му издание е било през 1878 и само за двайсетина години - до 1899, е претърпял пет издания. Какъв разцвет на класическото образование в царска Русия показват и... къде ли са се дянали руските интелектуалци само след двайсетина години...

Радваме се и на други стари издания, например латинско-немският речник – едно мило деденце – е на цели сто и осем години, и особено на фантастичното издание от 1909 на огромния енциклопедичен, едновременно френско-немски и немско-френски речник на Sachs-Villate, за чието почти трикилограмово достолепно присъствие на бюрото ми винаги се правят специални приготовления. Общо над две хилядите му страници са с отделни пагинации. Има собствен знак за авторско право, който си е направо произведение на изкуството, като екслибрис. Освен вътре, на обичайното място, е отпечатан релефно и на корицата, а надпис върху разтворен пергамент гласи: Ohn`Fleiss kein Preis – което е немският еквивалент на нашето “без наука няма сполука”. Понякога се забавлявам да поставям до този гигант речниците лилипути с размери три на четири сантиметра, но с много приличен словесен обем – особено немските издания.

Имаме една поредица, която ценя изключително високо и непрекъснато се уча от нея – това са изданията на руското издателство “Наука” на Академията на науките на СССР от серията “Литературни паметници”. Колко сериозно и стилно книжно оформление... богатите справочни апарати с бележки и обяснения на преводачите и редакторите към старите текстове понякога надминават по обем самите текстове и са много по-интересни от тях. Те са ми образец за прецизна преводаческа и редакторска работа. А и руската лексикографска традиция в някои отношения все още е ненадмината.

Пазим и българските книги със стария правопис от началото на миналия век, издавани набързо в еуфорията на бурното ни младо книгоиздаване. Макар и много скромни като издания – с тънки корици и без илюстрации, не подшити, а само лепени и затова вече разпадащи се, защото лепилото е изветряло – сега вече са се превърнали в библиографска рядкост. И още помня колко се чудих на онези странни букви, когато ги видях за първи път... А от критичните бележки, които един прадядо е оставил в книгата на Вайнингер “Пол и характер” през 1926 г., разбрах колко малко всъщност сме напреднали във възгледите за половете и секса.

Интересни са и книгите с автограф от автора, всяка съдържа някакъв спомен, но един от автографите не ми дава мира и ще разкажа историята му.
Беше преди няколко години. Срещнах на улицата свой познат, ентусиазиран идеалист и отскоро галерист. Зарадвахме се, не се бяхме виждали скоро. Малко преди да се разделим ми каза, че наш голям писател е преиздал на собствени разноски един от големите си романи, като е възстановил и допълнил отрязаните от комунистическата цензура части. Но някой го качил в интернет и продажбите секнали. Сега в продължение на няколко часа дневно той самият продава книгата си в галерията му, като дава и автографи. Изглежда съзря сянката на недоумение в очите ми и добави бързо – аз не му вземам процент, а в книжарниците искали до четиридесет от коричната цена.
Отидох в посоченото време. В галерията нямаше жива душа. Големият писател седеше зад малка масичка, на която имаше купчинка екземпляри от книгата, и излъчваше същото благородство и достойнство, което излъчваше на снимките, които бях виждала. Приближих се и го поздравих без да подавам ръка – жените не подават първи ръка на големите. Но той се изправи и много сърдечно се ръкува с мен. Казах си фамилията, разбира се. Седна, взе книга, отвори я и преди да започне да пише, ме попита за малкото ми име. Бях малко объркана – защо му е?
Когато на улицата нетърпеливо прочетох автографа, се стъписах. Беше написан като към близък приятел, а името ми - съкратено на обичайното гальовно, което се използва само от близки.
Големият ни писател е вече в отвъдното. Не бях в България и не можах да отида на поклонението, но се надявам близките му да не са имали затруднения да му осигурят изпращане, достойно за живота, който живя и книгите, които написа.
Не, не съм била близка с него. Не показвам книгата с автографа на никого, срамувам се. Дори рядко я отварям, защото автографът на началната страница винаги ме разплаква. Още не съм събрала сили, но ще го направя – за потомците. Ще залепя в началото на книгата лист, на който с несръчния си и грозен почерк на съвременен човек, ползващ рядко друг уред за писане освен клавиатура, ще напиша нещо като:
Този автограф е спомен за времената, когато на големите български писатели се налагаше лично да продават книгите си и поради това чувстваха като свой близък приятел всеки, който ги купува.
Датата, написана от неговата ръка, ще е достатъчно указание за поколенията.