автор: galina

Из “Нощния дневник на една...жена”

В бездната....

Вървях помъкнала куфар и цял вагон болка и отчаяние. По бузите ми се стичаха мокри вадички, които даже не си правех труда да избърша..
Вървях упорито, без да спирам...Не знаех накъде, само едно бе важно, да съм далеч от оня дом, да съм далеч от студа населил света ми...Исках да съм някъде другаде, да съм някоя друга...
Бях достигнала неусетно до шумно кръстовище. Хората край мен стояха в очакване сигнала на светофара. Спрях и аз...стоях и не знаех в коя посока да поема. След малко някой ме подбутна и ми напомни, че е време да пресичам, защото по-зелено нямало да стане. Не разбирах защо трябваше да става по-зелено...Продължавах да чакам, без да знам какво...Хората край мен преминаваха, забързани по своите задачи, обикаляха ме и ме поглеждаха сякаш укорително...Все пак реших да продължа. Отново помъкнах куфара след себе си... колелцата му тракаха някак измъчено по разбития асфалт. Една кола закова спирачки току до мен. Разярената физиономия на шофьора бълваше ругатни по мой адрес, но те не достигаха до съзнанието ми...Продължих да вървя, потънала в своята болка и отчаяние...
Къде да отида, как да живея...Нямах отговор на тия въпроси. Всички опори, които крепяха досегашния ми живот се бяха срутили. Седнах на пейката в малка квартална градинка, край която се озовах и неутешимо заплаках. Чувствах се, като бездомно псе, за което светът бе едно враждебно място...
Някаква възрастна женица се спря до мен и ме попита със загрижен глас зле ли ми е. Човешката топлина бликаща от добрите й очи ме изтръгна от бездната в която бях пропаднала. Жената седна до мен и ми заговори с тих глас. Почти не чувах какво точно казваше, но гласът й ми действаше успокояващо. След малко старицата си тръгна, усмихвайки ми се окуражително. Избърсах сълзите и се опитах да й отвърна с нещо подобно на усмивка.
Сетих се за Владо, предполагах, че вече е отпрашил обратно, но все пак реших да позвъня. Оказа се, че е все още в града и че си пие кафето с някакви приятели. Помолих го да дойде да ме вземе...Споменах името на пицарията, която виждах на отсрещния тротоар. Знаел къде е..Обеща да пристигне до петнайсетина минути...
Нямах сили за нищо повече. Седях на пейката и се чувствах изцедена и безжизнена, а желанието ми за живот, сякаш бе наизчерпване...