автор: 4itatel

Петърчо бе едно обикновено десет годишно момче. Малко шишкав, но не прекалено, по скоро пухкав. Стандартен ръст, буйна кестенява коса, стърчаща на всички посоки, кафяви, усмихнати очи и , разбира се, изпълнен с енергия.
С онази енергия, която само децата притежават, която сякаш ги изпълва и прелива от тях и понякога ги кара да вършат пакости. Онази енергия, която с течение на годините намалява, докато не остане само една бледа следа. За разлика от повечето деца, Петърчо насочваше голяма част от нея към книгите. Беше малък, но четеше по много и поглъщаше всичко като гъба. Най – харесваше да чете за животните. Обожаваше ги, буквално смилаше всичко, до което можеше да се добере на тази тема. Все те му бяха в главата. Обичаше да чете, да слуша, да приказва за тях. В онези времена нямаше интернет, нямаше ги днешните развити технологии и комуникации. Бяха години бедни, мрачни, смутни. Единственият източник на момчето бяха няколко енциклопедии, 5 - 6 на брой, които бяха и най – голямото му съкровище. Къташе ги на видно място, подредени по големина. Пазеше ги ревностно,разгръщаше ги внимателно, но въпреки това страниците им бяха избелели от десетки, стотици разлиствания. Намираха се трудно, а и колко само бяха скъпи…
Веднъж баща му се върна от работа малко по – късно. Петърчо изтича да го посрещне и веднага разбра, че е намислил нещо. Баща му бе леко усмихнат, с лукав поглед, а над едната си ръка бе преметнал якето си. Бръкна под него и извади най – хубавото нещо, което момчето бе виждало дотогава – голяма, лъскава енциклопедия, със светлосини твърди корици и огромен тигър отпред – истинско „Ферари” в света на литературата за животни. Петърчо я грабна веднага и се усамоти в една стая. Тук пише за питона, там за пандата…чудно, страхотно, вълшебно! В следващите няколко часа нищо друго не съществуваше за него. А колко ли пари бе дал баща му, пари, необходими за далеч по – належащи неща…
Друг път, Петърчо се ровеше в един стар шкаф на село и в ръцете му попадна нещо грандиозно – дебела книга със заглавие „Серенгети не трябва да загине”. Момчето я разгърна с вълнение и се зачете жадно. Тази книга се превърна в неговата Библия, четеше я пак, и пак, и пак. Знаеше я наизуст, но никога не му омръзваше.
Възрастните винаги питат децата какви ще станат като пораснат. Това е закон. Може би я някакъв древен ритуал, датиращ от незапомнени времена. Питаха и Петърчо. За разлика от повечето свои връстници, които искаха да са космонавти, полицаи или каубои, той отговаряше винаги по един и същ начин – „Ще се занимавам с животни”. „Ахаа, ще станеш ветеринар, браво!” – отвръщаха му те и му рошеха косата. „ Какъв ти ветеринар, ще се занимавам с лъвове, зебри, крокодили!” – тросваше се момчето – „Ще ида в Африка, и по – точно в Серенгети!” – изричаше, изпъчил гордо гърди. „Бре, бре!” - учудено клатеха глава възрастните и цъкаха с език.
Често преди да заспи, Петърчо си представяше бъдещия си живот в Африка. Шофира прашен джип из саваните, от онези без покрив и с резервната гума върху предния капак. Носи каубойска шапка да го предпазва от слънцето, а на седалката до него лежи пушка с оптика. „Само че тази пушка няма да е с патрони” - мислеше си той - „А с упойващи стрелички, ей така, за всеки случай”. Слънцето пече яростно, но жегата е поносима. От лявата страна жирафи хрупат листа от короните на дърветата, вдясно слонове се разхлаждат в малък водоем. Но това, което търси, е малко по – напред . Група лъвове се приближава тихо към кротко пасящи зебри. Спира джипа и вади безшумно огромен бинокъл от голям кожен калъф. Проследява атаката със затаен дъх. Ловът е успешен! Вади един подвързан бележник и старателно си записва нещо.
Така си мечтаеше Петърчо и заспиваше с усмивка…
***
Петнадесет години по – късно.
Петър се прибра уморен в малката си квартира в Лондон. Възмъжал е, отслабнал е доста, но едновременно с това е заякнал. Косата му все така стърчи хаотично, но очите вече не са толкова усмихнати, погледът е уморен.
Хвърли ключовете на масата, съблече мръсните дрехи и влезе в банята. След като си взе душ, притопли набързо някакви остатъци, които намери в хладилника и хапна на крак. Бе твърде уморен за да готви. Днес се оказа дълъг ден, пренесе мебелите на две семейства и свърши чак към девет, толкова капнал от умора, че дори потта от челото си бършеше с усилие. Въпреки това бе доволен – заплащането за извънреден труд е добро, а това са си чисти пари. Още малко и ще може да изпрати на родителите си да постегнат малко старата виличка.
Сипа си едно уиски и се отпусна внимателно на фотьойла пред телевизора. Кръстът го все така го болеше, дори болката се усилваше. „Май ще трябва да си взема вече някакво мазило” – помисли си както всяка друга вечер. Включи телевизора и пусна късните новини. Беше си взел цифров приемник от България и разполагаше с всички родни програми. Не че много гледаше телевизия, наблягаше главно на спорт и научно – популярните канали. На екрана говорителят тъкмо съобщаваше за поредното отвличане посред бял ден. „Какви ти новини, нищо ново не съобщават” – каза си той и започна да се разхожда по каналите, отпивайки бавно от уискито. Пиеше го чисто, без лед, за да може добре да усети парещата топлина и да се доближи максимално до усещането от родната ракия - мисия, обречена на провал.
Най – после намери каквото търсеше – канала за дивите животни. Предаването бе за Серенгети.
Загледа се внимателно, като поднасяше чашата от време на време към устните си. Тъкмо даваха как един гепард, попрехвърлил младежките си години, се втурва след млада антилопа. Ускорява да максимална скорост, гръбнакът му се огъва като пружина, опашката се мята диво. Застига жертвата и замахва да я спъне. „Няма да успее” – убеден е младия мъж. В последния момент антилопата сменя рязко посоката и с бързи отскоци се отдалечава, оставяйки преследвача си да се бори да си поеме дъх с изплезен език. „Знаех си”.
Продължи да гледа, но погледът му минаваше през телевизора. Бе помътнял, но не от питието, а като че ли от някакви мътни мисли. Тръсна глава, сякаш за да изгони въображаема муха, кацнала на ухото му и отпи за последен път от уискито. Преглътна бавно, все едно че нещо бе заседнало в гърлото му и пречеше. Загаси телевизора и се изправи внимателно. Утре се очертаваше отново нелек ден – трябваше да пренесе покъщнината на някакъв богат арабин.
Изми си зъбите и си легна.
Заспа на секундата, пребит от умора. Вече не следеше лъвове с огромен бинокъл.