автор: yotovava

Дъждовният прозорец, който стиска
душата си под дървената стряха,
не е измислен.
Не, не е измислен!
Зад неговия дъх живяха
предците ми и се обичаха.
В стените сенки се преплитаха,
нахвърляни от четката небрежно.
И въздухът ухаеше
на диво,
                          диво,
                                    диво....
...на житен залез...
... и на макови камбани.....


Крещете, сенки на петли! Крещете!
Аз ви заповядвам!
Омагьосайте очите ми, отсечени върби!

Защото само аз ги виждам
как цяла вечност
по дървената стълба
слизат,
                                      слизат,
                                           слизат
разплакани очи на призрак....

И не искат да погледнат към небето!