автор: apostolicia

ИмАло едно време един цар и една царица. ЖивеЯли си они царски у дворецо, народо ги обичАл и свички ора и дзверове били добре.
Убаво, ама ного добро не е на добро. Станало така, че царо и царицата си немали рожбица. Умували кво да праат, викали докторе и баячки и нищо. Накрая царо пратил царицата на Наречен и манко-манко – родило нги се царкинче. Било чрънко като къклица с едни шавливи очета и от съминяло до стеминяло све пеяло и щракало с пръсти. Царо се зачудил отпърво, що у родата му немало музиканти, ама царицата рекла, що тава а влияние на околната среда, от минералните бани, рекла, ша да а тава къде пропеяло детето още у люлкята и он се успокОил. Минал се месец откък се сдобило царкинчето, и царо и царицата се видели у чудо чучулято – тава мининкото като зело да реве, одрало се от рев некулко дъна. ЗагрижИл се царо кво да праи, деба и късмето - некой му урочасал изклесячето! Па викнал разсилния да оди да сбере къде-що има бабичкор из царството да лее куршум, да пали вълна и да мие ръце с пепелява вода, да връти конци и вретена. Разсилниот, нали и он одил с царицата на Наречен да а варди ужким, млого се бил стреснал, дека царкинчето се поболело и си земал ролята ного насерьозно, така да се каже. Довлекъл сума бабичкор, та целио дворец се размерисал на ланшно сиренье. Цъл дън дрътите джагерици се советвали кво да куруват царкинчето. Една рекла: „Да мое свичко - от връбови свирки до духанье на чорба, све на музика да му излаза”. Друга рекла: „Да му е лъко, да му е лъсно свичко щу фане”. Трета рекла: „Да а учена, като на Рашко циганчето брат му, къде от ученос превръте”. Четврътата рекла: „Да а зафатна, като пуканка” и така се редили докъде ракиено време. И таман да седнат на масата, що и кой си бил затрил воловете, и он бил седнал да обедва, а у Берковско вече си биели жените, вратата се разтворила с гръм и тресък, ба че ли завеяла Гендината.
А тоа пустиняк - разсилнио, да земе да забовари да покани най-проклетата джагерица. Ама он не бил толко виноват. Тава била най-дрътата джагерица и поради което била силно глуха. Мани друго, ми кога оня одил с тупанчето да вика за бабичките, она била повънка, та от напиняне, ептем оглушела. Дип че комшийката Перка й казала после на фурнята. Па като се оядовила дрътата, па като фанала таа жена – метлата, па като се излетла, та право у дворецо. Ама не отишла на кръщеньето като да се весели, ами шашави работи отишла да праи. И от врАтата зела да проклетисва: „ Кък сте ме вие обидИли и кък вашта обида се е забила като трън у мойто срЪце, тека и на вашто дете да се забие нещо остро и оно да Умре!” Така рекла дрътата джгерица и се изсунала да си оди. Стреснали се царо и царицата и тамън да ревнат, една по-зАфатна вещица надумала некакво баанье и рекла, дека не мое ептем да развали клетвата, ама напраила тека, дека царкинчето да не умре ептем, а сал да зАчми. Добре, ама царо бъш не вервал у врачки и баячки и се потсигурил човеко, като запрещал кой го сефери да прибере къде що остро нещо има, що иначе го чека смрът. Па кой нема да го сефери – секи прибрал кво-що имал – цар а тава, не играчка.
А царкинчето раснало и ставало от убаво – по-убаво, джигерецо да му изидеш. Целото царство му се радвало. Целото царство, барабар с маалите. Царкинчето и оно се радвало на царството и обичАло да си наобикаля така имотецо.
Един ден, къ си одило из царството, попаднАло на една колиба, къде вътре у ньой ба че ил имАло некой. Бутнало царкинчето вратката, она се отворила и отвътре признала една бабичка. Бабичката била добра жена и като видела такова убаво дете, поканила го да флезне и му извадила лакумени фафли да го почерпи, що и ньойните унуци не били доваждали одавна, та й станало мило. Разприказвали се с царкинчето и от приказка на приказка, детето казало на чии ора а, кво праи у гората и те така. И све гледало у ръцете на бабичката. А она си била дръта и глуха като пенюга още коги царо заповедал да се изгорат свички остри работи, та не чула. Ама и немало кой да й каже, що живеяла у дън гори Тилилейски – кой да иде там да нги каже, да не е шашав?! Затава бабичката си седела и си прела с едно вретено, къде било толко дръто, че му се бил изтънил връо къто шилО, що вече немало циганки-вретенарки да обикалят и да продават вретена, та немало от кой да си купи ново. А царкинчето текива работи не било видвало и му било интересно, та веднъга сегнало да пипне. И кък пипнало, тека се уболо и се гътнало да мре. Бре като се уплашила онаа бабичка, па като се разпищала, та чък стражата у дворецо а чула и дотрЪчала. И кво да видат – царкинчето умрело. Добре, ама и орисницата чула патакламата, та признала да види кво става и рекла: „Не бойте се, ора! Царкинчето не е умрело, сал а зачмало и ша чми сто годин, кък си го урочаса дрътата джагерица.”
- Мале, па коги оно се събуди, ниа ша сме измрели – завайкали се царо и царицата.
Тогива орисницата се замислила, па си рекла: „Добре, де, докъде тава чми, млого работи моа да станат – царо моа да Умре, царицата да се залюби с друг цар ели па да дойде некой шашав да преземе цартвото, докъде тиа се тръшкат за царкинчето. А знам ли ги кви са тиа, другите, ша земат да праат некви шашави работи... Я да земем я да прИспим целото царство и да го оградим с бодлива тел като пъдарски бостан и оно като му дойде времето, ша става кво ша става. Тамън и я ша одъъна манко, що тия ме изтормозиа да нги врачувам и да нги развалям разни Уроки.”
Кък си помислила, тека и напраила. До вечерта целото царство зачмало кък си стои, а покрай ньего израснала къпина, та да се не види и никой да не припарва да претръсква на ората къщите.
МинвАли се гОдините, царството ептем обрасло със свинекаши, завъдили се и заеци, па и фазане и нали никой не минвал от там, що орисницата вардела да не припарват, сичко си било кък си требва. Добре, ама тава са сто годин, она тека-тека, па забоварила да поднОви магията къде да се не види царството и да не доважда никой, и един ден къде ньего се запътил едно мало царче, каде било пошло на лов и като видело гората, си рекло – те тука не мое да нема заеци! И оно верно – имало заеци, колко ти душа тегли. Царо одил, одил и улазал све по-унътре у гората, отвеля се като перо у локва. По едно време глеа – нема стража, нема войници, нема никой. Малко се стреснАл, ама си рекъл: „Я мъж ли съм или на петело долната джука!” Стегнал се и зел да дири кък да излезне от гората. Оди, оди и све на едно и също место излаза. Рекъл си, мале, дали па се не затрих като манарче у шума. Погледал, погледал, отдъънал, па па се дигнал и зел да дири пъто. По едно време излезнал на една поляна и кво да види – насреща му дворец, ораснал целио у бучимиш. Станало му интересно на царчето и се сврел у буедако да дири кък да улезне у дворецо. Добре, ама като отворил врАтата нещо свирнало у канцеларията на дрътата орисница, она се стреснала кък си дремала и рекла: „Брей, я па съм забоварила за зачмалото царкинче!” Коги погледнала у календаро, но си дошлоооо. Назърнала и видела царчето къ се мъчи да улезне у двореца, па си рекла: „Таа шушумига ша земе да иде да цукне некоа друга, я язе да му поразчистим пъто да се не обръка.” Тогива си зимала гьостерицата, къде праили шашавлъци и като буанала с ньеа, къпиняко сед игнал и скАлите накъде собата на царкинчето се отпищили. Царо веднъга видел, ама си рекъл що моа да има некаква сбръкана работа тука, почекал-почекал, да види да не изкочи некакъв дзвер от там, па накрайо се престрАшил и пошол по скАлите. Качил се чък на най-високото, глеа – врАта. Побутнал а, она се отворила без никакъв зор. Кога признал, кво да види – на един криват лежи една невеста – убавица голема, бела и червена. Лежи си и полечка поръква. Царчето тропнало еднъж, па после повторило, па после отишло до кривато – глеа убавицата се не събужда. Поседел, поседел, подвикнал „Оу, невесто... текова... , оу, събуди се, ма!” Добре, ама она си ръка и даже се и не обръща. Побутнал а царо, она –тц! Нема събужданье, баце! Тава чми и ич му не е зор, че цар седи до ньего! ПозамислИл се царо, па си рекъл: „Щом таа ич се и не пробужда, значи требва да а некаква царкина или некво текова, еба ли го кво! Като глеам къде се окачила да чми, сигурно а некоа голема работа. Що не зема я да а ... „ Ама вещицата се обадила откъде празорчето: „Да не си смеял!” и он рекъл: „Добре, де, сал ша а цукна!” Навалил се нади ньеа и а цукнал. Сеги - ква а била таа цалуфка, дека а събудила царкинята от стогодишен сън, не мом да ви кажем. Мене тека никой ме не е цукал, не мом да знам. Мое и царкинята да се е праила, да се е била начмала и да й се е ставало вечек – и по тоа въпрос историята мирва. Може и манко да е пре инАчена, да не слушат дечурлиата дивотии, ама я си мислим, че не е минало само с цалуфка. Требва да имало и други работи, щом царкинята изтръсила близнета манко по-натам. Ама да не претупваме прикаската, де...
Та цукнал царо царкинчето и оно околило те толики Очи. И веднъга се флюбило у царо, що като не е виждало мъж сто годин, кък да се не флюби – ша се флюби у пръвио пустиняк, къде призне на врАтата. Събудило се царкинчето и целио дворец се събудил. Па като се почнал един празник – не е ти у памет! Сички зели да играат, да пеат и да се весЕлат, а виното вече било станало на сто годин и оно и било- ау! Да прибиеш баща си, толко било добро!
Яднали, пинали - ама тека, що после има-нема една нЕделя одили като ваксинирани кокошки – голем сбор, голема работа, кво прикааш ти! После разтребили дворецо и заживеЯли у ньего, що бил по-голем и по-убав от тоа на царчето, та он станал зет на къща и не смеял да писне, глас му се не чул докъде царували с царкинчето. И те така!