автор: lisiza

Детето се разплака. Дядото погледна към пътя и не видя нищо, което би натъжило внучката му. Освен прегазеното малко змийче. Леко беше пострадала опашката му, но ако се скриеше бързо в гората щеше да оцелее. А и влечугите можеха да се самовъзстановяват.
Вместо да губи време в обяснения или да успокоява детето хвана внимателно змийчето за да го хвърли в храстите край пътя. Момиченцето го спря:
- Моля те дядо, да го вземем в къщи. Да се погрижим за него, а?
- Но Ками, детето ми, това е змия. Ще стане голяма змия. Да видя по-добре. Да,
това е смок. Знаеш ли колко големи порастват? Как така ще гледаме змия в къщи?
- Моля те дядо, ако ме обичаш, не виждаш ли как го боли змийчето и е толкова
красиво, моля те, дядо...
Малкото момиченце плачеше така неудържимо, че старецът се разколеба. Какво пък. Ако вземат змийчето ще се погрижат за опашката му, а като порасне ще го отнесе в гората, където му е мястото. И внучката му няма да страда. Защо плачеше за него? Вярно, един смок можеше да опази къщата му от другите змии, но можеше да бъде опасен и за тях. Да, имаше и дресьори на влечуги. Дали неговата внучка няма да стане дресьор? Улисан в мисли не забеляза как машинално прибра змийчето в торбата с гъби, за които бяха тръгнали в този ден.
Камелия бе радостна. На своите пет годинки едва ли можеше да отговори на въпроса, какво я натъжи когато видя раненото змийче. Прибраха го и се грижеха за него. Тя оставаше по цяло лято в къщата на баба и дядо и се радваше на приятелството на младия смок, който като че ли й отвръщаше със същото. Тя имаше странни навици. Не се и опитваха да я отучат от тях. Смокът се бе привързал към нея и я следваше като кученце. Чакаше да му налее мляко в паничката. Чакаше детето да заспи. Прокрадваше се и леко се завиваше в кръг около краката му. Така то пазеше своята благодетелка. Обичаше я. И това беше целият му живот. Друго не искаше. Доколкото змиите могат да мислят или чувстват.*

...
Утре бе нейната сватбата. Нямаше по-щастлива от Камелия. Седеше замечтано на перваза на прозореца и гледаше към небето. В летния ден то бе с ослепително слънце и без следа от облак. Винаги е искала да се омъжи през май. Но определиха дата през юни. Съвсем в началото на лятото. През май имаше рози. Тогава те цъфтяха и ухаеха най-силно. Мечтаеше женихът да я вземе с карета. Роклята й да е отрупана с ароматни рози, а няколко камелии да бъдат втъкани в дългите й коси. Дори роклята не беше претенциозна. Избра си обикновена от сатен и малко дантела по изящното деколте и дългите ръкави. Допълни я с копринен шал за талията със златисто зелен цвят. Съвсем подходящ за зелените й очи и руси коси. Завърза шала на голяма панделка като старателно отбягваше укореният поглед на майка си и баба си. Не биваше да има друг цвят по нея в този ден освен бяло. Но тя настоя, а те отстъпиха. Понякога Ками се срамуваше, че отделя много внимание на тоалета си за утрешния ден. По-скоро бе готова да изтича при избраника си и да заживеят заедно, така без подпис. Но, уважаваше родителите си. Въздъхна. Не обичаше хорското множество, дори не обичаше сватбите, но сега беше нейния ред и ще спази традицията.
На следващия ден като в приказките кумовете я взеха с карета. Бяха избрали бели коне също украсени с рози. Роднините и гостите следваха каретата и се радваха на възхитените погледи на минувачите. Камелия бе красива и всичко се случваше точно както си го бе мечтала като малко момиченце.
Но гостите и роднините напразно стояха в очакване пред църквата. Женихът не дойде. Не се обади, не писа, не изпрати никого да предупреди. Остави младата жена да го чака сама пред олтара.
Камелия не разбираше какво се случва. Суматохата, притеснението на другите не я изкараха от изненадата, която постепенно се превърна в болезнено вцепенение. Потърсиха го – беше си заминал. В какво беше сгрешила? Имаше ли друга причина да не дойде и да я остави сама пред другите? Нали се обичаха много и той твърдеше, че не може да живее без нея? Какво се бе случило, какво се бе променило?
Отчаянието й бе голямо. В следващите дни се отчужди. Не излизаше навън. Престана да се храни. Престана да говори. Седеше до прозореца с невиждащ поглед. Трагедията й беше голяма. Тя чакаше избраника си. Очакваше го и в следващите години, настанена в психиатрична клиника. Не можеше да си прости случилото се, за което нямаше вина. Но виждаше бъдещето си с него. Как са щастливи, как градят дома си и пътуват по света... Когато лекарствата престанаха да й действат, лекарите я изписаха. Медицината беше безсилна да се справи с болката й.
Прибраха я. От сега нататък за нея утеха бе отново прозореца, до който стигаше с количката си. Крайниците й отказваха, а и не желаеше да става и нямаше намерение да ходи никъде.

...
Изминаха няколко месеца, в които единственото й занимание беше да гледа към слънцето и неговата игра през тънките дантелени пердета. Понякога имаше дъжд и сняг и много мрачни дни, но дантелата потъмняваше или просветляваше и беше красива. Единия край на пердето леко увисваше, но тя не го дърпаше загледана как от време на време се извива на лекия ветрец, а шарките сякаш оживяваха и със странната си рисунка напомняха за змийска кожа. Но Камелия не го осъзнаваше, зареяла поглед в миналото и търсеща във всяко лице преминаващо през прозореца й незабравимото лице на своя жених.
Постепенно липсата на лекарства я стабилизира и тя започна да се връща към живота си. Не използваше количката, но седеше често до прозореца. Започна да чете, да се интересува от хората и нещата около нея. Докато не се върна изцяло към себе си.
Имаше и нови приятели, които й помогнаха.
Един ден те я заведоха на изложба. На млад и известен вече художник. Не проявяваше интерес към живописта, но се съгласи да я посетят. По-скоро от любопитство.
Изложбата надмина очакванията й. Бяха горски и селски пейзажи, нарисувани не реалистично, а в някакъв по-модерен стил. Сякаш с едно замахване на четката по платното се събуждаха къщи, поляни, красиви цветя и далечни гори. А светлината... Тя беше невероятно силна в картините му. Светлината я привлече. Толкова много бе седяла на прозореца в своята стая, че познаваше всичките й оттенъци. Дори се засмя на вътрешното си учудване – можеше да каже че ги е рисувала самата тя. Прие картините на художника за свои. И тя би нарисувала дърветата и цветята по този начин. Така ги виждаше и усещаше. Намираше ги за много познати. Напомняха й за живот, за някакъв далечен живот докато не разпозна в тях пътеките и гората около къщата на своя дядо. С това художникът й стана още по-близък. А когато го доведоха да се запознае с него разбра, че вече е влюбена. И да, той не приличаше на жениха й. Имаше големи магнетични очи, които сякаш се впиваха в нея и наливаха отрова. Но сладката отрова на пламенна любов.

...
Художникът беше подпрял главата си с ръце. Седеше пред незапалената камина, неговото убежище от много време насам.
Той гледаше замислено една картина на млада жена с бели цветя в косите. Картината се вписваше добре с обстановката на старата къща, в която живееше. Беше с високи аристократични тавани. Камината от мрамор в стил Луи ХVІ. Прозорците високи с лека готическа форма и плътни плюшени пердета. Имаше позлата навсякъде. По корнизите, по орнаментите на тавана, по мебелите също в стил Луи, които контрастираха с ярките си цветове на бледото му лице. Той се заобикаляше с весели и приятни вещи, цялата къща ухаеше на екзотични цветя. Но самият той имаше тъжен поглед и тъмната му коса още повече открояваше бледия тен на кожата му. И тази камина, която стоеше като празна и зловещо отворена уста, готова да погълне и малкото радост, която имаше нейният стопанин.
Мислеше за дните изпълнени с тревога. Трябваше да намери своята любима. Когато я откри не знаеше как да й привлече вниманието. Или нямаше приятели, които да ги запознаят. Не можеше и да я пресрещне на улицата, тя все още не излизаше често навън. Тогава си спомни думите на сбогуване, които преобърнаха целият му живот - „Използвай сърцето си и с това ще спечелиш нейното”. Започна да рисува. В картините си влагаше чувства, цялата си мъка, радост и безмерна любов.
На изложбата се видяха за първи път. Да, а тя - вече влюбена в него. Не би могла да устои на силният му поглед. Както не можеха да устоят на погледа му и другите жени. Но те не го интересуваха. Беше приготвил за нея тази картина. Девойка с нейното лице, но със зеленикав оттенък на кожата и с бели камелии вплетени в косите. Нарече картината ”Змейова невеста”. Надяваше се, че щом я види, тя ще си спомни за него и ще го обикне. Но от страх да не го отблъсне не взе картината със себе си.
Мислеше и за нощта, в която срещна благословията на луната и с нейна помощ се бе превърнал в това което е - в млад и влюбен мъж, търсещ своята Камелия. Луната в тази прекрасна нощ, слушаща за несподелената му любов и огромна мъка се бе разплакала и дала шанс на това клето същество да узнае истинската любов. Но бе запазила душата му. Той можеше да остарее с Камелия, но само при едно условие - ако тя го обикне и разпознае през новата му външност...
Луната бе пълна. Той въздъхна. Остави картината на камината и в последната отброена секунда се обърна към старинния часовник. Беше полунощ. В камината нещо прошумоля и изсъска...

...
След изложбата двамата бяха неразделни. Но времето напредваше и срокът даден му от луната наближаваше. С това той стана много тъжен. Натъжаваше и Ками. Макар да се обичаха и тя да не криеше любовта си към него, усещаше че не му се отдава изцяло. Бяха близки, но той не се осмели дори да я целуне. Като че ли нещо пречеше във взаимоотношенията им. Не беше нещо определено или чувство, но със силният си вроден инстинкт той знаеше, че между тях има преграда. Преградата беше неговото минало. Ками се безпокоеше, че не знае нищо за него. Сякаш идваше от нищото и нямаше бъдеще. А искаше да вярва, че този път ще бъде обичана и ще обича избраника си завинаги.
Бяха у тях пред камината. Която и този път не беше запалена. Ками поиска, а той не позволи. Беше рязък. Обиди я, но тя сдържа сълзите си. Ако знаеше, само ако знаеше, че пламъкът на огъня не трябваше да докосва със светлината си кожата му, по която щяха да проблеснат люспи. Не можеше да я отблъсне, не и в такъв момент, ако не й разкажеше всичко за себе си, но се страхуваше. Тя беше човек, а той... Единствено можеше да й подари картината си като утешение, че каквото и да се случи тя ще има частица от него самия.
Картината беше прекрасна. Тя не можеше да й се насити. Младият мъж се осмели да каже:
- Рисувах я за теб. Така си те представях като змейова невеста.
- Като в легендите? - Тя се разсмя без да знае, че със смеха си свива сърцето на любимия си.
- Не. Косите ти - златисти и зелените ти очи. Ти си модел за красота за всяко змийско сърце. – Той реши да иронизира със собствените си чувства.
- Да. Знаеш ли, може би имаш право. Лицето на жената, която си нарисувал ми напомня за някого. За някого...
- Може би близък, може да е някой, който... - не довърши и прехапа устни.
- ...който съм обичала? Не. Не е това. Но навява спомени. Не знам. Може би греша. Ако дръпна завесите и влезе повече светлина за да се вгледам в нея..
Не довърши и скочи към огромния прозорец, но преди да дръпне тежките завеси, ръката на художника легна върху нейната. Необясним студ плъзна по кожата й като сто малки змийчета разхвърчали се в прилив на силен страх.
Отдръпна се инстинктивно.
- Не се страхувай от мен.- Беше разтревожен.
- Не. Не се страхувам. Но нещо ме накара да изтръпна. Сякаш ме докосна змия,
а... аз всъщност, харесвам змиите. Дори си имах едно малко змийче, което много обичах. Горкото. След като изоставихме къщата сигурно е умряло или са го убили съседите. Знаеш ли колко са жестоки хората?
- Знам. Но по-жестокото е, че ти не можа да ме познаеш. - Но не го каза на глас.
Не смееше.
Ками си отиде. Младият мъж нямаше сили да се бори повече с любовта си. Тази нощ бе последната, а той бе пропилял всичките си шансове. Приготви се за последното си пътуване.
Опакова картината в хартия на бели цветя. Завърза я със златисто зелена панделка. За нея. Това поне можеше да й подари.

...
Когато на другия ден и на по-следващия художникът не се появи и не отговори на обажданията й Ками отиде до тях. Сградата беше съборена. Изумена от видяното потърси общите им познати, но и те бяха заминали някъде. Изпадна отново в своето предишно състояние. Беше изоставена. Беше сама. Сама в любовта си към този мъж. Нямаше сили да се пребори този път. Както й трябваха огромни усилия за да забрави и първият си избраник.
Донесоха й пакета. Не го отвори. Нямаше желание за нищо, докато не видя панделката. Усмихна се мрачно на себе си. Сватбената й рокля беше с колан от същата материя. Дали кошмарът й не продължаваше и тя не сънува? Имаше нужда от любовта му. С него се чувстваше странно защитена, но и сигурна. Така искаше да му каже, че го обича още веднъж, но беше късно, твърде късно. Страхуваше се да не бъде излъгана в надеждите си, а точно това се случваше...
Отвори пакета. От красивата хартия се показа картината рисувана за нея. Доближи прозореца за да я види по-добре. На играта на дневната светлина сякаш видя сълзи, които се стичаха от очите на змейовата невеста.
Не можеше да знае, че преди да влезе в камината за да върне змийския си вид, от очите на младият мъж бяха прокапали първите и единствени сълзи под тежестта на тази непосилна любов. А змиите – те никога не плачат.