автор: karlos

Пътувах край морето на Апокалипсиса. Разхождах се по брега. Реших да седна, макар че нямах тяло, макар че нямах минало и бъдеще. Просто бях аз, някак извън себе си, извън всичко, което познавам. Това "извън" бе мястото от където започна всичко...и откъдето свършва започнатото.

Вълните бавно отмиваха пясъка, в който се появяваха образите от миналите ми животи, от бъдещите животи. Имаше отпечатъци от длани, които стояха...които не се размиваха. Знаех, че това са отпечатъците, които съм оставил в последния си живот. Но сега седнах да гледам вълните, за да видя какво ще се случи в безвремието. Какво би могло да се случи там, където няма време, там, където ме няма, там където няма очевидци...какво би могло да се случи...
Реших да постоя и да създам един свят на този бряг, свят, в който всичко да започне отначало...и да създам време...
Гледах гората отгоре, приличаше ми на мъх, който покриваше камъните на стар тракийски олтар. Усетих повик. Въздухът бе като вода, в която плувах...тази вода нямаше плътност, нямаше ограничение, съпротивление...бе полет, толкова естествен, че кожата ми настръхваше винаги- от удоволствието на вятъра, който създавах около нея. Вече бях в зеления полумрак на гората. Бе тихо, усетих стъпките на една богомолка на клон, близо до мен. Тя спря, сякаш се втренчи в мен, стоя няколко минути и бързо започна да се качва нагоре. След нея...втора...трета...четвърта...станаха стотици...стъблото на столетника, който бе срещу мен позеленя от богомолки, които се изкачваха нагоре. Погледнах , за да видя небето...Ято сови затъмни синевата, след нея- ято орли, гарвани, колибри...Чух рев зад себе си- лосове, глигани, мечки, коне, лисици, вълци, диви котки...всички се бяха запътили някъде...очите им бяха изпълнени с жажда...само това забелязах...преди да покълнат червеи, змии, насекоми, къртици, паяци от почвата. Ако нямаха корени дърветата...и те щяха да тръгнат, ако имаха крака камъните- и те щяха да побегнат...но накъде?
Това се опитвах да разбера. Затворих очи. Усетих повик. Този път бе някак...човешки...чувах стъпки...човешки стъпки...
Отворих очите си. Хората късаха дрехите си, скубеха косите си...танцуваха, пееха някакви песни...първични...индивидуални...умопомрачаващи. Не приличаха на хора, или бяха хора, които не приличаха ми на представата за хора. Пълзяха голи деца по асфалта...изведнъж спряха...замръзнаха...Погледнаха небесата. Очите им- подивели, безкомпромисни...сякаш говореха с очите си към Небето, сякаш го слушаха...Помислих си, че им казва нещо.
И тогава вкупом тръгнаха. Голите им тела прескачаха автомобилите, пълзяха отвесно по сградите...всичко човешко бе свлечено от тях. Утробата на матрицата бе разкъсана и останала зад гърба им. Помислих си, че това е апокалиптичен сън, в който всички бягат от нещо...но от какво...и дали бягаха от нещо...както става по филмите...не...този филм бе друг...бе мехур в океана, от който започнах своя разказ...
Не бягаха от нищо.
Бягаха един срещу друг.
Животните и хората.
Утробата на божествата се раздвижи, зачерви небето и всички правила изгоряха. Воините се раждаха. Издигнах се нагоре и видях една цепнатина, поглеждайки земята. Събраха се два отделни свята един срещу друг. И се наблюдаваха...дълго...докато се съберат всички...
Преди да помисля, какво ще се случи- то вече се случваше. Знаех, че пирамидите и храмовете са вече отворени, преобърнати...знаех, че това вече е друга планета- всичко се случваше в една клетка от мозъчната ми кора. Ядрото на тази клетка се обединяваше с нещо. Цитоплазмата на тази клетка бе станала с червен оттенък. Клетъчната мембраната стана непробиваема, а клетъчната стена се издигаше високо нагоре...
Челюстите на животните и хората се сблъскаха, насекомите пробиха кожите на хората и започнаха да пълзят под нея. Змиите се увиха около глезените им, а птиците свиха гнезда в косите им. Очите им потъмняха...на всичките. Чуваха се ревове, паяците плетяха люлки за децата...децата, които никой не докосна, никой не се сля с тях. Ветровете залюляха люлките им, а къртиците и кълвачите им правеха хралупи, дупки...За миг видях шесторъки хора, с очи на насекоми, с глави на птици, видях и Ева с две змии върху нея, които се хранеха с гърдите й. Адам бе откъснал адамовата си ябълка и я бе засадил. Поникна дърво- а това дърво не даде ни един плод...а просто растеше...растеше и пускаше все по- голяма корона, която ми попречи да виждам какво се случва.
Полетях надолу...
Клоните ми пречеха да стигна бързо...защото вече се бяха вкоренили и в небето...но стигнах.
Беше пусто...беше тихо...
Вече нямаше крясъци, ревове, нямаше ни капка кръв.
Имаше само вкаменени кентаври, шесторъки хора, птичеглави, Адам се беше обесил на Голямото Дърво, а кръвта на Ева бе изпита от змиите...а змиите се бяха вкаменили и те...техните туловища бяха колоните на един нов храм...храм, който не познавах...Храм...за нови деца, които вече се кланяха на всичко вкаменено...

Така застина света на тази клетка в мозъка ми. Така изплува мехурчето от океана, който наблюдавах. Мехурчето се спука и стана въздух, който вдишах, издишах...вдишвам...издишвам.