автор: doriana-doriana

(един диалог без продължение)

- Хей!
- Леле майко?! Изплаши ме!
- Че защо да съм те изплашил? Просто казах „Хей!”?
- Именно – кой казва „Хей!” на непознати в интернет, а на всичкото отгоре и го чух в главата си това „Хей!”?
- Хм. Не се бях замислял! Извинявай! Как си?
- Аз ли?
- Кой друг?
- Ами, добре съм си! Сърфирам си из мрежата...нищо особено!
- Нищо ли? Я, разкажи по-подробно?
- Е, няма какво да ти разказвам толкова! А ти, впрочем, кой си?
- Хубава работа! Как така не знаеш кой съм?
- Ами така...ти си някакъв откачалник, който ми влезе в кю-то и рече „Хей!”, все едно ми направи „Баф!”...
- Аз не съм някакъв откачалник, не ме обиждай моля те! Твърде съм специален!
- И какво ти е специалното, непознато човече?
- Мога да правя чудеса. Нали и ти затова ме извика. Освен това не съм човече!
- Ама какви глупости бръщолевиш? И какви чудеса, какви пет лева? Кой те е викал въобще...Знаеш ли, май ми се ще да се чупиш бързо оттук.
- Хубава работа, как така ще се чупя! Нали ти ме извика, даже едно „Извинявай за разкарването” не рече!
- Познаваме ли се въобще? Ехо, Диана, ти ли си? Диана, спри да си правиш шеги с мен! Как я караш? На кучето оправи ли му се счупената опашка?
- Не съм ти никаква Диана! Не разбра ли, че съм нещо по-специално от някаква си Диана с някакво си куче със счупена опашка!
- Копеле, плашиш ме вече! Казвай кой си или затварям кюто...егати странния тип!
- Ти ме извика, копеле! Ти ме извика! Каза ми: „Дай да видим тая работа, Господи, със сърцето ми, защото взе да ми омръзва да чакам всеки ден да умра в тая болница...”. Поиска знак от мен, не помниш ли?
- Абе, ти си много сбъркан тип, така ще знаеш! Откъде знаеш, че съм в болницата? Да не си някой от лекарите? Или някоя от сестрите? Ти да не си лудата сестричка, която на всяко дежурство се чука с доктора на смяната? Оная с бенката между гърдите? Ей, ако знаеш кви вълнения ми предизвикваш в пижамата...
- Бедни ми човече! Престани да сееш глупости и се съсредоточи в разговора...И лудата сестричка не съм. Освен ако не приемеш, че Аз Съм всичко, което Е...В такъв случай може да се приеме, че съм и разгонената сестричка. Все пак, внимавай какво говориш!
- Нищо не ти разбирам, пич! Само знам, че е два посреднощ, батерията на лаптопа ми ще падне, а космите на врата ми са настръхнали, щото си говоря в нета с някакъв, който знае много работи за мен, а аз не знам нищо за него.
- Виж сега, успокой топката! Дай да започнем отначало, искаш ли?
- ОК, давай!

- Хей?
- Да?
- Здрасти! Как е хавата?
- Пак ли си ти?
- Да, аз Съм. Така по-добре ли е?
- Засега върви нормално...продължавай!
- Аз Съм.
- Кой по-точно?
- Е, Аз Съм, де! Този който Съм.
- Уф! Много е досадно, ще знаеш!
- Какво има пак, защо си недоволен?
- Кажи ми името си, така трябва да се представиш, а не разни бла-бла „Аз Съм, Този, който Съм”...Че и местоименията с главни букви пишеш, защо?
- Защото така трябвало, казаха редакторите.
- Ами страшничко си е, напомняш ми за един приятел, който бил навсякъде и представлявал всичкото наоколо ни.
- Аз Съм наистина този приятел, впечатлих ли те?
- Копеле, говориш тотални глупости. Как се казваш?
- Добре, ще ти кажа, но първо ми кажи какво ти изплува в главата като име?
- Хм, да речем „Мачу Пикчу”.
- ОК, аз Съм Мачу Пикчу, макар и в не толкова ограничена форма. Истината казвам.
- Уморих се, приятел. Достаден става този разговор.
- Нали искаше знак за сърцето ти?
- Откъде знаеш това? Чакай, че пак ми става страшничко...На никого не съм споделял нищо!
- Е, как да не си. С мен споделяш всяка нощ!
- Слушай, Мачу Пикчу или който или която си там...
- Правилно!
- Моля?
- Правилно – освен, че съм този, аз съм и тази. Можеш да се обръщаш към мен и в женски род. Даже ще ми е особено приятно.
- Диана, сигурна ли си, че не си ти?
- Сигурна съм. Просто си представи, че съм Диана, Мери Попинз, Маргарет Тачър, Лейди Мармалейд, кучката от нощните дежурства и всички жени, които могат да ти хрумнат в едно. За кратко, мошеш да ме наричаш „Скъпа”.
- Напълно ме обърка, Скъпа!
- Благодаря ти за обръщението! Сега да ти кажа нещо за операцията – ще я преживееш. Но донорът няма да я преживее.
- Е, то това е ясно, нали затова ще е донор – ще е на умирачка и затова ще ми дари сърцето си.
- Знаеш ли чие сърце ще носиш в гърдите си?
- Няма как да знам – още не се е случило. Катастрофите и паданията от високи етажи не мога да ги предвидя, че да знам кой ще ми дари орган!
- Братле, аз мога да ти кажа! Ако искаш, де! Ти искаш ли?
- Давай, да те чуя.
- Ти.
- Моля?
- Ти си донорът.
- Що за глупости ми пишеш? Абе, ти да не си някоя смотана психарка, дето следи хората напред-назад и после ги корка през нета?
- Не, любими, не съм! Аз Съм Тази, която Съм и ти казвам – на сутринта ще имаш ново сърце, а донорът ще си ти. Просто ще се случи.
- Е, как така?
- Ето – в този миг, в тази секунда, когато четеш тези редове, ти умираш, батерията на лаптопа ти ще се изтощи едновременно с твоето сърце – последни пулсации и – готово! Умрял си! И тогава ще се роди новият Ти в нета, жив и здрав в един нефизически, вечен свят.
- Боже мой!
- Благодаря ти, любими...Утре сутринта в нета ще бие новото ти сърце онлайн– сама съм го правила!
- Наистина ли?
- Да!
- Мисля да извикам сестрата...май халюцинирам! Може и от лекарствата да е. Ето – натиснах бутона за повикване.
- Нямаше нужда, тя няма да дойде.
- Защо?
- Защото тази вечер е на смяна любимият й доктор...
- Ужас!
- Видя ли, че не лъжа за донора!
- Помощ! Ще викам за помощ, задушавам се...
- ...а новото ти сърце ще е великолепно, обещавам...
- Мисля, че батерията на лаптопа пада, моля те, кажи ми ще те намеря ли отново?
- Има ли смисъл? Аз Съм тук и сега завинаги, но за по лесно може да ме имаш на www.god_online....

(не следва...продължение. Или следва?)