В квартала ни има едно магазинче, където продават различни видове риба. Казва се "Щастливата рибка".
Едва ли някой би влязъл в магазин, ако се казваше "Нещастната рибка" (казано най-общо за хората, които твърдят, че имат морал, понеже и има и такива, които не са наясно какво точно имат). Чувството да ядеш нещо, което е било преди това щастливо звучи по- благородно и възвишено, то не е страдало, не се е мъчило, а просто е избрало точно този тиган, за да принесе в жертва крехкото си тяло. Всеки би опитал една щастлива рибка, която охотно се е гмурнала във врящото олио, за да отдаде вкуса си на някой ценител.
Разбира се, далеч съм от това акцентът ми да пада върху битието на една риба, но представете си виждате надписа: "Нещастната рибка" и започва да ви гложди вина, сякаш вие сте отговорни за гибелта на горкото същество. Хората обичаме да се убеждаваме в ценностите си- щастието за нас е ценност. То е залегнало и в основата на конституциите на демократичните общества (либералите призовават към по-голяма индивидуална свобода). Свободата ни се започва от нашето желание и чувство на достойнство и завършва до прага на свободата на другия.
Добре знам, че никой не мисли за свободата на някаква риба (моля да не се чувстват обидени всички организации свързани със защита правата на животните), особено при наличието на толкова сериозни проблеми, като измирането на гладуващите деца в Индия или глобалното затопляне. Дори може би темата звучи нелепо на фона на предните, но все пак е тема и заслужава своето място сред безбройните теми, които се въртят в човешките глави. Склонни сме да приписваме обективност на явленията в живота си, но дали сме наистина обективни, дали бихме могли да бъдем? Нека поставим двата вида обективност: нашата и тази на рибката. Ние казваме: "Мнението ми е обективно, защото с нищо не съм засегнал рибката, тя е била уловена и дори не е разбрала какво се случва, понеже е станало много бързо, избегнала е травмата , а смъртта и е била в името на това да нахрани един гладуващ."
Един справедлив съд би изслушал и другата страна - рибката. За нея ежедневното посегателство на хората, което е достигнало количество на улов далеч над нуждите за храна, я обрича на безмълвна смърт, без съд и без защита. Единственото, което може да направи е да изпусне последните балончета от своя дъх във водата, след което да ни изгледа молещо, обвинително и немигащо с изцъклените си стъклени очи. Но нека завърша с happy end, това което можем да направим в памет на рибката е да си спомним, колко щастлива би трябвало да бъде, ако знае, че ни е нахранила и си изядем цялата порция. Все пак звучи малко по- благородно!
Такива мисли ме занимаваха, докато бързах към вкъщи, щастлива от последния си успешно взет изпит в университета. Задръстването по улиците (и тротоарите) беше невъзможно както в повечето пренаселени столици по света, от които София не правеше изключение. Всяка година в града се изсипваха тонове хора, дошли да търсят по-добър живот, или просто да избягат от скуката на залиняващите малки градове. Всичко това ми напомняше на огромните пасажи риба, които плуват дълго, за да хвърлят хайвера си в благодатни води. Толкова мило е да видиш как общуват хората, какво разбирателство цари между тях. Минавах покрай една сергия с плодове и зеленчуци и въпреки силната музика, която слушах и ми служеше като успокоително, докато се добера до вкъщи, успях да чуя гневните изблици на продавачката и клиентката и`, които бяха забравили всякакво приличие и почти се бяха хванали за гушите. Избързах да мина покрай тях, докато не са започнали двубоя, но попаднах на следващата родна картинка. Точно на кръстовището се беше образувало ужасно задръстване всички стояха и надуваха клаксони, без да си дават сметка, че никой не би могъл за мръдне и сантиметър. От една кола излезе разгневен мъж на около петдесет и започна да врещи нещо на ошашавеното момиче в червеното Пежо пред него, чиито шофьорски изпит бе станал истинско реалити шоу. От учебната кола изскочи шкембестият инструктор и захвана от своя страна да лае срещу разпенения си опонент. Реших да мина напряко през пазара, за да избегна по-нататъшни гледки, но докато пресичах в пълното си право на зелено за пешеходци, един бесен бакшиш за малко да ме качи на предния капак, като не стига, че беше виновен, но показа и чорлавата си глава от вмирисаното возило и изсипа върху мен всички "поздравителни адреси", които знаеше. Идилия!
Стигнах до пазарчето, където обикновено беше спокойно, и имах намерение да си купя нещо за хапване, но що да видя? Пред баничарницата се вихреше лют скандал. Почти изскочила от малкото прозорче, продавачката размахваше една баничка пред лицето на вкиснат клиент. Спореха понеже той пипнал баничката, а тя нямала никакви дребни и искала точни. Оказало се, че човекът няма и тогава се подхванала свадата. Той също не се отказваше и вече беше готов да изкара баничарката през тясната пролука, а мазните и дрехи да натъпче в голямата и` уста, когато вече ми преля и реших да се намеся.
- Извинете, ако искате мога да ви разваля парите.
Двамата се сепнаха сякаш пред тях стоеше извънземно, човекът запелтечи нещо, а оная додаде някаква простотия, като ме гледаше с втренчен рибешки поглед. Оправихме сметките и по живо по здраво се изнизахме.
Прибрах се и след като затворих вратата, за пореден път осъзнах колко е хубаво, че живея на последния етаж - далеч от цялата врява долу. Щастливата рибка, а? Сигурна съм, че ако видеше как живеят хората, русалката Ариел никога нямаше да поиска да има крака. Но кой ли пък знае как е изглеждал животът за рибката, може и сама да се е пъхнала в мрежите...
2008