автор: ivanstefanov

Магазин!
За преоценени стоки!
Щанд!

Зад него- жена.
Пред него- момиче. Под двайсетина.
Избира си парче плат за рокля. Оглежда го, обръща го, поставя го отпред, отстрани. Двоуми се!
- Ще ми отива ли?- пита то плахо, като виновно жената зад щанда.
-Как няма да ти отива! Каквато си хубавица, каквото и да сложиш ще ти отива.
- Ами ще го взема. Колко струва?
Жената зад щанда каза сумата.
Момичето свали плата от рамото и го остави на щанда.
- Няма да го взема!
И се обърна назад.
- Вземи го бе момиче. Много ти отива! -чува се глас отзад.
Момичето се извърна навело глава.
Зад нея стоеше жена.
- Не мога!
- Парите ли не ти достигат! Вземи го!
Обажда се жената зад щанда.
- Боже, колко си приличате!
Момичето дига глава.
Жената отзад трепна. Нещо я прониза. За миг се вцепени. Пред нея стоеше….
-Дъще, ти ли си? -изрева жената. Протегна ръце, но момичето вече излизаше. Чу се само:
-Аз нямам майка!

…по улицата върви жена. Средна възраст. Върви и плаче. На пресекулки изрича:
-Дъще! Дъще!

Прибра се. Не се показваше дни наред. Затвори се. Плачеше, плачеше и все…”Дъще! Дъще!” Пред очите и се изнизваха година след година, спомен след спомен, един от друг по- зловещи.
Тогава! Тогава, кога беше само на двайсет, роди момиченце. Слънцето влезе вкъщи!
След две години, акъл ли загуби, акъл ли нямаше, напусна, и дом, и мъж и дете.
Отиде при друг. Не любов, а огън! Взеха се!
Детето не го искаше никой.
Дадоха го в дом за бездомни.
И ни го видяха, ни го чуха.

Магазин!
За преоценени стоки!
-Дъще, ти ли си?
Едно момиче, под двайсетина години с наведена глава продумва.
-Аз нямам майка?
Друг глас проплаква:
-Дъще! Дъще! Проклета да съм!

…по улицата върви жена.
Върви и плаче.
Сама!

Магазин за преоценени стоки!
Щанд.
Зад него жена.
На него плат- парче останало от нещо…