автор: dara33

Тя отрастна в дом за изоставени деца. Беше сама, като птица без любов, дом, гнездо...Нямаше име. За никой. Тя!!!

-Тя е виновна, пребийте я...казваше понякога една от нощтните дежурни възпитателки и тя приемаше юмруците на другите, като нещо съвсем естествено, дори и незаслужено. Свикна на безразличието. Свикна на лошите очи следящи всяко нейно действие. Свикна на глад и недоимък. Прие съдбата си привидно, но душата й се блъскаше по решетките на похлупака, с който се чувстваше притисната. Тя нямаше да търпи вечно. Няма вечно търпение и мълчание. Тя имаше крила. Имаше и глас. Някой ден щеше да излети с писък.
...
Когато навърши десет години получи първия си подарък. Усмихна се на опита на едно хлапе от долния етаж да я накара да се усмихне. Хлапето й подари изсъхнало цвете дълго стояло в джобчето му. Тя се усмихна. Прибра това изсъхнало цвете в пазвата си и си обеща, че ще го пази винаги до сърцето си. Винаги! Има неща, които се помнят цял живот. Това цвете винаги щеше да я подсеща, че има изстрадали, но изпълнени с доброта. Едно цвете е равно на живот. Едно цвете е равно на надежда. Едно цвете е усмивката на дете. Тя никога нямаше да забрави този ден.
...
До четиринадесатата си година непрестанно се оглеждаше за някой, който искаше да осинови дете. После спря. Видя, че интерес се проявява към малките деца и повече не търсеше с очи изпълнени с надежда семейство искащо точно нея. Но си обеща, че някой ден, ако има деца никога не ще ги изостави. За нищо на света! За нищо на света! Никога нямаше да предаде свойто дете. Просто така в лапите на студената съдба без защита и майчина топлота. Понякога сънуваше една жена. Лицето й винаги беше скрито. Тя се мъчеше да повдигне булото, но лицето оставаше скрито и тя никога не успя да види лицето на жената от сънищата си. Дори не плачеше. По добре е да не повдигаш булото на нещо, което ти е причинило болка и страдание. Да се ровиш в миналото е равносилно на самоубийство. Тя не искаше да се убива. Не и сега, когато се превръщаше в млада жена...
Не и сега.
...
При навършване на пълнолетието процедурата беше кратка. Стягаха малкото багаж, който имаха и ги изпращаха на улицата. Леглата щяха да поемат новите "безпризорничета"- така ги определяше една от възпитателките. Тя се намери отново там откъдето някога я бяха прибрали. Беше намерено бебе на улицата. Това знаеше. Дори име си нямаше. После в дома я бяха кръстили Светла. И тя заобича името си. Надяваше се някой ден да бъде светлина за някой. Истинска светлина. Не обичаше домът в който израсна. Сега пое по улицата на собствената си съдба. Щеше да направи нещо смислено. Е, поне щеше да опита. Въздъхна и пое с гърди глътка свободен въздух, защото досега се бе усещала затворница. Птицата отлетя с песен в душата си. Летеше към юга, където се сбъдваха надеждите, защото птиците знаят, че летейки достигат където са тръгнали. Следвайки вятъра...и мечтите си.
...
Постъпи на работа в една пицария. Стана сервитьорка. В един медальон носеше цветето, което едно хлапе някога й бе подарило. Всеки има нужда от хубав спомен. Това беше единствено хубаво нещо в живота й досега. Първоначално спеше в една градинка под стар навес на разрушено заведение. Разбира се хладната ръка на закона не я остави на мира. Прибраха я на топло, като престъпница.
-Всъщност спя там, защото събирам пари. После, когато събера достатъчно ще си намеря квартира.
-Питам ви къде живеете? попита сержанта. Гледаше момичето пред себе си и изпита жал. Тя стоеше бледа пред него и се оправдаваше, че е спала на улицата. В очите й се четеше наранена гордост. Той разръмрда мустака си и каза:
-Виждам, че работиш. Проучих те. Видях, че си отраснала в дом. Добре. Значи ще дойдеш при мен.
-Но, аз нямам пари господин полицай? Какво ще ви дам?
-Засега нищо. После ще видим. Майка ми ме е учила, че човек трябва да проявява милосърдие. Е, ще ти помогна. Това е.
Тя отрони сълза на благодарност. Прие поканата на този непознат за нея мъж, който й стана, като брат, баща и приятел каквито никога не беше имала. Сърцето й позна обичта. Той живееше сам. Майка му бе умряла преди няколко години и той стана работохолик. Не се спираше пред нищо.
-Младене, но кака така я прибра тая никаквица? бъзикаха го колегите му.
-Още една дума и ще ви смачкам. Тя не е никаквица, а ангел на земята- процеждаше през зъби той и те млъкваха.
Уважаваха Младен и след малко време спряха да го поднасят.
В Младеновата душа ставаше нещо. Беше по- възрастен от момичето, но се влюбваше в него и когато разбра, че я обича изтръпна от ужас.
"Сега тя ще ме напусне, защото съм стар и не съм за нея..." си каза той.
Светла виждаше очите му. Във всеки негов жест личеше обичта му. Привърза се към него. Готвеше му. Не беше перфектна готвачка, но се учеше, а това неизбежно водеше до напредък. Доволно се усмихваше, когато след вечеря той я поглеждаше и казваше:
-Светла, ти си светлина за душата ми.
Когато той призна на Светла, че я обича тя се разплака от умиление. Някой в този голям свят я обичаше.
-Младене, не съм подходящата за теб.
-Ти си най- подходящата за мен. Няма друга, като тебе мила- щастливо каза той. Тя прие да се оженят. В един есенен ден минаха през гражданското и дори свидетели им станаха двама непознати от улицата. После се оказа, че тези от улицата са добри хорица и станаха неразделни приятели. Светла и Младен заживяха в безметежно щастие...докато един ден след двегодишно отсътвие и на малка вероятност тя да е бременна той каза:
-Светле, обичам те, но искам деца. Годините минават.
Тя се разплака. Това я нарани.
-Когато бях дете си обещах, че ако имам дете ще му дам сигурност. Сега когато имам сигурност нямам дете...
-Знаеш ли? Може да си осиновим.
Тя го погледна със светнали от щастие очи.
-Чудесна идея. Ще отидем в дома в който израснах.
Процедурата продължи няколко месеца. Сториха им се най- дългите месеци в живота им. Когато поеха в ръцете си малкото, врякащо създание и двамата се усетиха най- щастливите хора на земята. Малкото мърдаше в ръцете им и разтвори розовата си устичка в нежна прозявка. После набръчка нослето си. Младен и Светла се погледнаха. Сега животът им щеше да е пълен.
Направи добро, пък то непременно ще ти се върне казват старите хора. Точно след година Светла забременя. Малката Рада щеше да има братче или сестричка. През едно слънчево усмихнато лято Светла роди дъщеря.
-Младене, как ще я кръстим?- попита тя своя съпруг.
-Ти си я родила. Ти ще избереш името й.
-Ще бъде Надежда. Спомних си едно дете, едно цвете и един ден от живота си. Това цвете го помня. Лицето на детето- не. От очите на Светла се зарониха сълзи. Гледаше лицата на любимите си същества и не можеше да си обясни как е възможно някой да дари живот, а после да го хвърли, като ненужен...
Рада и Надежда щяха да познаят майчината обич. Светла се усмихна. В сълзите й се огледа слънцето.
-Младене, благодаря ти за щастието, с което ме дари.
Младен гледаше лицето на жена си. За миг си помисли, че прилича на Мадона слязла от някоя икона в църква. Той светна от щастие.
-Светле, нали ще направим и едно момченце? попита той закачливо.
-Може, но ще уча и ще се върна в онзи дом, за да мога да даря децата там с обич.
Той разбра, че тя говори истината. Детството й беше една огромна провокация и бе отключило в нея сили, които я накараха да осъзнае, че истината е в любовта.
-Ще те подкрепям.
-Знам- каза тя.
После загледа лицата на прекрасните си момичета и душата й позна най- голямото щастие на света.
...
Директорката на дома гледаше лицата на играещите деца в двора. Тук нямаше насилие. Тук имаше само любов. Светла вярваше, че само с любов живота на тези невинни създания може да придобие значимост и вяра. Тя подбра екипа си след многобройни интервюта. Уволни старата вещица, която сипеше юмруци върху нея някога. Тук нямаше да има насилие. Никога повече!
Не всяко дете имаше цвете, като нея някога, което да дарява силица на душата му. Ето защо тя направи градина с много цветя, които изпълваха с аромат и надежда душите на всеки пристъпил прага на този интернат изпълнен със животи и съдби.
-Светла, къде отлетя? попита една от колежките й.
-Замислих се за стойността на надеждата. Понякога едно изсъхнало цвете е много, аромата му го помниш цял живот...
После ръката й притисна медальона, който докосваше сърцето й.