автор: RockAround_theCock

На Алиса,
от Чудесата на страната ти, която
е близо до Морето... и Водата.



Строши ми се живот изпълнен с нежност;
отчаяно лепя го... със забрава,
а битието, пълно с неизбежност,
повтаря ми, че: „Не,... така не става!...”

Грижливо лъскам малки черни камъчета,
събирам ги по пустите ми плажове.
Дали ще стават за въздушни замъчета –
Морето, все отказва да ми каже...

Защо ли не събирам бели камъчета?
Намирам розови... И даже сини!
Те – стават за въздушните ми замъчета,
но мъката по теб – дали ще мине?...

Ще налепя живот от безметежност;
напразно времето го зачертава,
но битието, пълно с неизбежност,
повтаря гадно: Не,... така – не става...

Повтаря гадно: Не така!... Не става!


Бой..Боев, 12.06.2010
Варна

p.s. ... ... ...
... разправяше ми баба ми – за дядо ми,
за бели, черни бобчета – в гърненцето
и как сварила с тях чорбица бобена...
Незнам дали порастнах – но си спомних...