автор: merkator

- Мисля, че започва да ми разминава. Вече по-малко ме боли! - лежах на дясната си страна с гръб към доктора и сестрата, милосърдната сестра. Как звучи само, милосърдна сестра! Някак отнесено, топло, като от друга епоха и лишено от сексуалността, която витаеше около това младо създание с огромен бюст. Аз съм класически извратеняк, може би умирах и сърцето ми се разкъсваше на парчета в този миг, но не пропусках пошлите подробности от пейзажа. Болката в гърдите ми наистина сякаш отшумяваше.
- Не, не! - докторът продължаваше да търкаля накрайника на видеозона по оплескания ми с гел гръб и се подсмихваше тайнствено. Сестрата също. - Просто ти бихме морфин, за това усещаш облекчение!
А!? Това ли било! Ето я значи вълшебната пръчица на съвременната медицина, така поне ще умра нахилен и щастлив. В реанимацията влязоха още двама лекари, дежурните от другите две крила на кардиологичното отделение. Ставаше сложно явно. Всички гледаха изображението на монитора с изпитателен поглед. Аз не виждах нищо освен лицата им, но чувах на колоните грохота на сърцето си и се носех по някаква река към друго измерени, надявах се по-добро.

Отворих очи. Беше нощ. Слаба светлина и мигаща апаратура. И в двете ми ръце се бяха впили абокати, добре залепени и бълващи към сърцето незнайни елексири и, надявах се, морфин. От ляво и от дясно имаше по едно легло, отсреща също бяха три. Шестима изтеглили грешното билетче, шестима на границата между живота и смъртта. Лек драматизъм и много болка. И миризмата на болница просмукваща се на всякъде и във всичко. Някой се размърда и издиша тежко. Мъжът от ляво до прозореца. Навън се виждаше черното небе обсипано със звезди. Нито един облак, нямаше и луна, само светлините на града смущаваха звездното безгрижие. От моя гледна точка.
- Как си? Премина ли ти болката? – стар пресипнал от годините и цигарите глас. Дядото беше извърнал глава към мен, а бледата светлина превръщаше кожата на лицето му в посивял пергамент, към който живота, както обикновено, не бе проявил капка милост. – Ще ти преча ли, ако запаля цигара?
А стига бе! Това явно е майтап! Кардиология, реанимация, берящи душа страдалци и цигарен дим! Нещо не се връзваше, освен ако морфина не ме правеше склонен към халюцинации. Все пак отговорих хладнокръвно.
- Няма проблем. А другите, а сестрите?!
- Не се притеснявай. Сестрите ще дойдат след половин час, освен ако някой не ритне камбаната междувременно, а другите спят дълбоко, тъпкани са с лекарства.
- А ти? Не се ли притесняваш за сърцето си?
- Мен кучета ме яли. Няма за кога да се притеснявам, машинката ми е сдала багажа, за смяна съм стар, държат ме, защото няма кой да ме гледа и ми остават броени дни. Малко ми е късно да ги отказвам, а през деня е невъзможно да запаля. Ти си единствен буден и те питах просто, младо момче си, та за това.
- Сестрите няма ли да надушат дима?!
- Като хрътки са. Надушват и още как, но се карат, заплашват и после им минава, какво ще ми направят, не могат да ме изгонят, та аз сера в подлога. По-лоши са другите болни, страх ги е още за животеца, не им се мре. А теб, не те ли е страх, че ще преминеш без време в отвъдното?
- Не, аз за сега оставам. – чак се стреснах, колко нагъл и самонадеян мога да бъда. Ебавах се с Господ! – Имам някакво странно усещане, че не това е краят ми, мисля че ще премина през това изпитание!
Защо споделях с човек, който познавах от две минути? Защо се държах приятелски и въпреки, че щях да повърна от цигарения смрад, някак не можех да му строша хатъра? Усещах как този дядо ми беше близък по някакъв начин, че съдбите ни, макар и на десетки години разстояние, ни се преплитат. Точно тук и точно сега. За миг, но завинаги.
- Само звездите ми останаха. – старецът се загледа в нощното небе. Нищо не казах. Загледах се и аз. – Само звездите. Ще ти призная нещо, не знам защо, но имам усещането, че на теб мога да го кажа. Аз съм Местител, мога да местя звездите така, както си искам, да ги подреждам, да рисувам с тях, да ги карам да ме правят щастлив.
Охо! Морфина си казва думата! Дядото съвсем се е отнесъл от лекарствата и от приближаващата смърт. “Местител”, как пък го измисли! Реших все пак да се включа в играта, ей така, заради белите му коси, пък и да каже някоя добра дума за мен на тази с косата. Така сме устроени, нищо не правим даром!
- И как така. Това секта ли е или магьосничество? Я ми покажи!
- Ха, ха, хааа…до колкото знам съм само аз. Нямам последователи! Защо смяташ, че ако правя нещо сам, то няма тежест, стойност или не е значително?! Защо мислиш, че мога,искам или ще ти покажа? – в гласът му нямаше обида или състрадание, присъщо за последователите на всякакви “религиозни” течения и малоумни вярвания, от които вече ми се гадеше. Напротив, когато някой човек е истински аз вярвах, че мога да разбера това. Не “разбера”, “усетя” е точната дума, по-близка до инстинкт, любов или натуралното, ако щете.
- Размести звездите за мен!
- Добре! Но ти не си готов за да видиш това, още не. Имаш потенциал, щом ми даде да запаля цигара, имаш, но все още ти е рано! – за първи път усетих емоция в дрезгавия му глас.
И съседът ми от ляво започна да мести звездите. Моите звезди не помръдваха. Блещукаха си все така статично. Мина един самолет и за малко да се хвана. Тишина, леки вдишвания и издишвания. Не смеех да го питам какво прави точно, беше се втренчил в мастиленото небе и не помръдваше. Мисля, че задрямах и тютюневия му глас ме стресна.
- Нищо не виждаш, нали?
- Не…стоят си и нищо. Ти премести ли ги?
- Да. Сега са очертания, сега са образ.
- Чии образ?
- На една жена.
- Всичко ли можеш да нарисуваш?
- Не. Само фантазии, не можеш да изобразиш реално съществуващи предмети или хора.
- А тази жена, измислили я?
- Не, тя е мъртва. Мъртъвци също може.
- Само лице ли е или цяла?
- Само лице, само това помня.
- Твоя позната?
- Моята любов от младините…
Местителят не сваляше поглед от небето. Усещах странно вълнение и за миг забравих и сърцето си, въпреки, че продължаваше да ме боли, и болницата, и всичките си терзания. Очите ми търсеха образи сред съзвездията, душата ми искаше да стане чудото, аз мечтаех да зърна това лице от звезди, възкресено така романтично и нереално. Майната му на съвременния скептицизъм и цинично богохулство. Майната им на всички костюмирани прагматици, потънали в собствените си самонадеяни илюзии. Струваше ми се, че един образ от безкрайно далечни светила ще е по-истински от нашия измислен сив свят. Струваше ми се, че сърцето ще спре да ме боли, ако видя лицето на тази мъртва жена.
И тогава я видях. Звездите се раздвижиха постепенно и започнаха да се събират в линии, кръгове и вълни. Не беше морфина! Бях в транс, изтръпнал и скован. Очите ми се сляха с небето….не , по-скоро се разтвориха в мастилото и ме свързаха с него, като с кабел към телевизор. А там стоеше едно момиче, застинало и потрепващо с пулса на звездите. Не можех да повярвам! Сън, измама, лекарства?! Не! Беше истинско, беше много повече от истинско. Беше магията на един обикновен залязващ старец със цигара в ръка.
- Видях я! – едвам отроних.Дядото не каза нищо. Не смеех да погледна към него, страх ме беше да не изгубя вълшебството. Боговете ми говореха на разбираем език за първи път. Чрез любовта на един простосмъртен, застанал пред вратите на рая. Нима тази дарба беше неговото прелюдие към следващия живот, към пречистването и отръскването от земните мъки?
Било е красиво момиче, а може би и Местителя е идеализирал образа й. Нямаше никакво значение, аз бях щастлив. Нищо вече нямаше значение в измисления ми свят на прокълнати герои и неверни продажници. Аз можех да виждам рисунките на Местителя!
И тогава звездите започнаха отново да летят из небесата и да се пренареждат в друг образ. За миг се появи ново лице, познато лице. Някъде бях виждал тези черти, нещо ме свързваше с този мъж. Какво, по дяволите, правеше стареца?! Стареца…?!
Това беше лицето на Местителя! Но как?! Беше по-младо с изпъната кожа и леко усмихнато, но беше на Местителя. Защо си играеше с мен моя ментор? Или…
“Мъртъвци също може”! Сърцето ми изгуби ритъм за няколко секунди и пак се върна при мен. Спря да ме боли. Аз бях разместил звездите…
На сутринта изнесоха тялото на съседа ми от ляво. В реанимацията миришеше леко на цигари, но никой нищо не каза. Само аз се обадих.
- Сърцето спря да ме боли. Предполагам е от нощния морфин?
- Нямаше нощен морфин. Спряхме го, когато заспа. – докторът ме гледаше усмихнат.
След седмица ме изписаха. Майната им, аз бях новия Местител