автор: rupani

Исках да изляза навън.
Не е сложно. Но се блъснах в масата. Малко ме заболя кракът, но това не е пречка за мен. Свикнал съм на болка. Заобиколих масата, всъщност, заобиколих я с яд, а какво ми беше виновна тя - просто си стои там и не мърда - накъдето я бутнеш - ще мръдне, но е тежка - трябват двама души, не че не мога и сам, но... аз просто исках да изляза навън.
Тъкмо си обувах обувките и навън, на стълбището, чух разговор. Сега пък това! Не може ли някое друго време да си приказвате там - аз сега искам да изляза навън!
Трябваше да се замотая с обувките си - да си оправя връзките, да сложа малко боя, малко да лъсна с дунапрена...
Отключих вратата, излязох, заключих я и се блъснах в телефона – беше останал вътре. Винаги трябва да си нося телефона. Когато влязох да си го взема, се блъснах в чехлите – в къщи не може да се влиза с обувки, когато си обух чехлите, се сблъсках пак с телефона, не можех да го намеря. Търсих го, намерих го – малко се поуспокоих. Даже весело ми стана. Ето сега ще изляза навън.
Асансьорът беше свободен, бързо дойде, когато излязох от него не се блъснах в никого, пощенските кутии бяха пълни с рекламни вестници...
На входната врата се сблъсках със съседката от долния етаж. Господи! Трябваше да й се усмихна, да й сторя път, да кажа "Добър ден!", тя пък трябваше да ми отговори, да ми се усмихне, да ми стори път... Исках да изляза навън!
Навън се сблъсках с аромата на цъфнали липи. Това вече ме нокаутира. След десетата секунда се поосвестих и се зачудих накъде да поема. Може би, ако обиколя блока един-два пъти...
Запътих се без цел. Когато вървиш без цел—няма къде да се блъскаш. Така ще си вървя и няма да мисля за нищо. Добре е като идея, но тогава се сблъсках с един спомен, няма значение, какъв беше той. Опитах се да го заобиколя, но се сблъсках с друг. Какво, всъщност, искаха те от мен? Накъдето и да се завъртях все спомени извираха, и все за същото, лепкаво и задушно време, в което вместо въздух дишаш чай от липа. И все е шест часа след обяд. Побягнах.
И за малко не ме блъсна една кола. Напсува ме и отмина. Това малко ме ободри. Поизправих снага, изпуках някой и друг шиен прешлен, пресякох улицата, но там се сблъсках с обратния поток. Всички от тази страна на улицата вървяха срещу мен. Един, два, три сблъсъка – съдията прекрати мача, хвана ме за врата и ме върна обратно. Тръгнах към гарата. Сега пък всички или вървяха бавно, или ме задминаваха. Блъскаха ме с мириса си, със случайните си фрази, с усмивките си, които криеха, но аз знаех, че са на лицата им, с прическите си... Бързо се шмугнах в една пролука, между един блок и една барака, и излязох в един безлюден, буренясал двор, изпълнен с ръждясали катерушки. Там с надежда ме чакаха спомените... "Не, милички", усмихнах им се аз небрежно, обърнах се и хукнах презглава към къщи. Трябваше да изляза навън.
В къщи включих компютъра, погледнах в скайпа - имаше много с кого да се сблъскам там и повече не погледнах. Прегледах си пощата, но и там не намерих никакъв изход. Погледнах в хладилника – там имаше една бира. Добре е, като за начало. Погледнах в огледалото – е, хубав съм все пак... Седнах пред компютъра и погледнах белия лист. Ето там някъде, в горния му ляв ъгъл, където безизразно мигаше маркера, ми се привидя някаква пътечка и аз тръгнах по нея. Навън.