автор: na_de

Пак я изтървах! Чух, че отвън дрънчи с боклуджийския кош. Докато изляза, оставила го под прозореца на кухнята ми и дим да я няма.
Фанчето мете на нашата улица отдавна. Учила съм Руска, по-голямата, сега уча и Росица, по-малката.

Третото го роди съсвсем скоро, момченце. „Да ти е живо и здраво! – казвам и. – Как го кръсти?” „Оргинал!” – отвръща.
Чакай, нещо не разбрах май. Я пак? Оргинал, Оргинал, казва тя и ми трябва малко време да схана транскрипцията и да проумея, че това трябва да означава: Огнян.
Огнян се казва момченцето и, уважаеми читателю, хубаво румено детенце!
Говорим си така с нея често, когато спира под прозореца ми, но ето, че скоро след като Фанчето роди Огнянчо, дъщеря и Роси престана да идва на училище.
Защо? Ето това исках да я питам.
Ама къде ти, кой знае пак къде се е запиляла!
Брисне малко с метлата по тротоара, раздрънчи кофата, но очите и все на четири.
Този ще мине и ще я поздрави, друг ще и подвикне отдалеч: „Здрасти, Фанче, какво правим?”, трети ще спре с луксозна кола до нея и ще се заговорят за нещо...
Предишният и мъж бе много ревнив. Криеше се в храстите да я наблюдава. Родил се Оргиналчо, а той: „Не е от мен детето!” „Виж ги ма, душа, вика ми после Фанчето, всички са еднакви! Какво иска, не мога да разбера...” Няма спор, като матрьошки са, с еднакви миловидни личица.
Не, йок, това последното било по-бяло от другите, не било от него!
И си отишъл.
Въобще – понякога не мога да им хвана спатиите на тези техни женения и развеждания. Зейра се опита веднъж да ми обясни: „ Госпожо, ами ето, много е просто: дядото на Краси е на Руска бащата! А после пита: „И тя, госпожо как сега, леля ли му се пада?”
Е, виждам, още повече май се обърках, а пък сигурно и вие.
Затова май по-добре просто да продължа.
Фанчето бързо си намери нов мъж, но той пък се оказа още по-ревнив!
Ама пък – хубав! „Виж го, ма, душа, въздиша влюбено Фанчето, колко е красив!”
Спор няма! Леко мургав мангал, но наперен, със самочувствие, издокаран целия в бяло: бял панталон, бяла тениска, само обувките, лъснати до блясък, черни! Барнал се - свети! И е избрал друга тактика, открита: тя бута казана и той подире и; тя мете и той, на две крачки, до нея. Не я оставя и за миг! Но пък нали си го обича! „Ама, Фанче, казвам и, така и така е все край тебе, да му дадат и на него една метла, че да вземате две заплати!” „А, няма, отговаря Фанчето, и чак се изчервява, аз го обичам, мил ми е!” И отива до близкия магазин да му купува цигари.
Обаче, обич, обич, ама като няма един мъж пари – огън да го гори!
Виждам, започна да се изнервя Фанчето от това непрекъснато следене, не е свикнала тя така, никой не спира повече при нея, подминават я познатите... И взе да пее нова песен: „ Ууу, ама душа, какво да го правя, все подире ми върви, аман от него!”
Хубавецът, разбира се, нямал никакво желание да хване метлата. Но затова пък явно е имал все пак намерение да реши паричният проблем на семейството. Е, както вече се досещате, по другия начин: срещнал една вечер някакъв руснак в заведение, човекът го почерпил, пийнали и накрая нашият циганин задигнал на пияния руснак всичките пари. С все чанта – и документите му.
Заловили го и сега нашият приятел е в затвора. Преди това обаче успял да похарчи повечето пари – отишъл и купил на предишната си жена кола! Този факт направо съкруши Фанчето...
Трагедии, уважаеми читатели, семейни драми, каквито ги няма дори и в турските сериали!
И аз да взема сега да и говоря за училище... Но няма как, Росица набира неизвинени отсъствия, спират детските, това са пари, пак нови трагидии...
За това си мисля и все се чудя как да оправя тези неизвинени отсъствия...
Мъжът ми е в кухнята и се е заел с чиниите, докато аз оправям в хола.
По едно време ме вика: „Ела, Фанчето е тука.”
Е, слава тебе, Господи! Бързам, да не я изтърва пак!
„Какво става ма, душа, защо Росица не идва на училище?!”
„А, ще идва, казва Фанка, как няма, ще си ходи тя на на училище, ама сега нали малкото гледа в къщи...”
„Ами че тя, казвам, е в трети клас, дете може ли да гледа дете?!”
„Ами и аз нали това викам, отвръща Фанчето, ще го донеса тогава на директорката и ще го оставя в училище!”
„Чакай, казвам, защо на директорката, тя пък каква връзка има... има си за тая работа детски ясли, иди, питай там!”
„Ходих, душа, казва Фанка. не го искат, нямало места. Ходих и в социалните, ходих и при гемето.” „ При кого си ходила?!” „ При гемето, ма! Не познаваш ли гемето?! Аз работя, му викам, толкова години и не вземате мойто дете, а пък сте взели, викам, децата на вашите майки, дето, викам, нищо не работят...”
Фанка ме гледа с недоумение, зад което прозира леко пренебрежение. „В съвета ма, душа...”
А, светна ми накрая! Ходила е и при кмета. Обещал и кмета, казал и : „Ще стане работата!” Ама и той нищо не направил.
„На кой да оставя това дете, на, сега и баща като няма...”
Тя поглежда нагоре към мъжът ми, който е приключил с почистването в кухнята, после към мен.
„Ще останеш накрая без детски и за тоя месец”. - казвам.
Мъжът ми вдига рамене: „ Какво да се прави...”
Ами, нищо.
Фанка си тръгва с боклуджийския кош. Ние затваряме прозореца и се прибираме.
„Жал ми е, казвам аз, за това детенце, ходих веднъж да го видя и като си го гушнах, едно такова миличко, хубавко, беличко... Ти виждал ли си го?”
„Не съм, каза той, но чух...
Той сяда във фотьойла и мълчаливо си налива питие: „Ти искаш ли?”
„Налей и на мен.” – казвам.
После поглеждам часовника и взимам дистанционното: „Боже, то минава четири! Събота е!
Мъжът ми бавно отпива от чашата си: „Е, та?”
„Такъв е животът”! – отвръщам аз – замалко да го изтървем!”
„Голяма работа! – казва той. - Виж, в пет часа има мач по друг канал!”
Мъже! Дай им само мачове... Какво ли ти разбират те от живота?
А пък може и само да се правят, че не разбират, знае ли ги човек...