Сърдит и напушен март – влажен . Не предвещава нищо. Във въздуха се носи усещане на бавна пролет, плаха. Бог понякога отваря неочаквано врати и спуска ръка.
Наближава Цветница. С възрастта, неочаквано може би, така като неочаквано и незабелязано нахлува пролетта, нахлуват мисли назад, толкова назад, че стигат до хора които отдавна ги няма. Така неочаквано ме връхлетя едно пътуване – три дни Истанбул. Подскочих . Тръгвам, отивам . Градът, който не мога да опиша но който навлиза в мен с всичките си фибри с цялото си задъхано дишане. За кой ли път отивам и пак искам да съм там-не знам но сега пъзелът бавно се запълва. Разбирам, никой не може да избяга от кръвта, която носи, рано или късно тя се обажда.
В детските години рано си отидоха всички обичани баби. Винаги съм искала да ме докоснат със своята обич но напуснаха света преди да се опознаем. Оставиха спомени и снимки. Спомням си за едната, вече много много стара, слаба и висока за мен, а всъщност по късно разбрах ,доста дребничка. Стои в коридора и тихичко ми казва, че е болна . Милвам ръцете и с изпъкнали сини вени и я питам . Не те ли болят ? Не, ми отговаря, това е от старостта. Искаш ли нещо ? Нещо да ти донеса? Поглежда ме и ме погалва по главата. Не, нищо, скъсани са ми пантофите, ще ми трябват нови. Аз ще ти купя. Засмива се кротко . С какво, ти нямаш парички. Като порасна ще ти купя, нали ще работя. Отиде си една вечер . Дойдоха и казаха. Изминаваха години, не съм забравила и всеки път искам да купя пантофи . Лошото е, че не знам на кого да ги дам, как да знае този някой за кого са, а така много исках да знае. Това не се обяснява. Продължавам да се сещам . Сега разбирам защо Истанбул. Родена е била там ,там е живяла, там е пораснала до Босфора, до това море, от което не мога да откъсна очи. Същото море, което при едно от първото ми ходене протегна въздишка преза дългите и стръмни улици и през целия шум и врява ме докосна . В момента се пазарях на улицата с един търговец, купувах броеници. Усетих зад гърба си полъх – обърнах се, погледът ми се плъзна по дължината на безкрайната улица и спря в края и – там се виждаше едно малко крайче синичко. Морето - не можах да повярвам, чак до тук ме намери и ми махна за здравей с неповторимия си аромат на сол, влага и водорасли .
Фамилията – арменци търговци с дюкян в капалъ чарши в съответната година напускат завинаги този град . Не знам кой дюкян, обикалям чаршият, очите ми поглъщат шареното, ушите-цялата глъч. Толкова колоритно, някак си близко, разхождам се сякаш и преди съм била тук. Не не съм била, баба ми е била тук . Аз се връщам за да се срещна с душата и за да и кажа, не съм забравила, помня . Може би сега като отида ще купя пантофи . Сега разбирам защо толкова обичам това наситено турско синьо. Защо ръката ми всеки път при възможен избор посяга към него. Тръгвам. Ще бъде Цветница и може би тя ще бъде там някъде с мен до синьото морето и едно късо кафе.
За да не развалям разказаното само искам да добавя час след написаното получих по електронната поща първият брой на безплатния вестник “ Единни Арменци “.