автор: Geo

Когато е тъжно потъвам в синия студ на дълбокото
и прегръщам самотата на мрачното дъно.
Невидим кристал се търкулва в ръба на окото ми
и усеща се само солената скръб на предишни потънали.

На „покрива” със счупен крак лежи небето,
незнайно как загубило дъждовните си патерици.
Сълзите му пресъхнаха, напълниха моретата...
И как тежи над дъното им цялото нещастие.

Изходът е на една любов разстояние.