автор: viadolorosa

Едвам успяхме да стигнем София. От Пловдив стопът никак не вървеше. Като ни гледат, че сме трима никой не ще да ни вземе... Пък и аз с този надут корем... Сигурно ни мислят за ненормални. Не, че не сме...
Пешо от сутринта се накваси с бира. Предишната вечер се натряска като прасе, а сега трябвало да изтрезнее. Не можело да става баща пиян. Откога се изтрезнява с бира? И от къде пък знае, че той е бащата. Аз самата не знам... Владо страшно се шашна като ме напънаха болките. Каза, че лицето ми станало червено като домат. И той снощи се напи. Но сега поне се прави, че е във форма. Сигурно е махмурлия и страшно го цепи главата, но се държи и не си признава. Аз съм на сух режим от половин година. Откакто разбрах, че съм бременна. Спря да ми е вкусно, пък и не било добре за бебето. Спрях и тревата, спрях и да смъркам прахчета... Тютюна обаче не можах да откажа. И сега така ми се пуши...
- Аве, Пешко, дай да издимим по една цигара...
- Няма. Свършиха. Освен това нали си бременушка. Не е полезно.
Добре, че се смили един турски ТИР-аджия, та ни натовари и тримата. Беше почнало да мръква. Стигнахме си София по живо по здраво. Софиянка съм, коренячка. Не може моето дете да се ражда нейде си по села и паланки. Иначе Владо искаше да ме оставят в Пловдив. Те щели да спят на гарата докато аз раждам, а после сме щели да се приберем на стоп в София. И бебето сме щели да вземем с нас. Дрън, дрън...
Не знам защо така рано се започна. Сигурно нещо съм объркала със сметките. Уж ми оставаха още два месеца до края. Така си бях планирала... Още две седмици щур купон на морето, после да се прибера в София, да живея у някоя приятелка докато стане време, а после...
И в приемната на болницата ми казаха, че съм се объркала, че е рано и да си отивам в къщи. И тъкмо се сбогувам и се чудя къде е това в къщи, така яко ме напъна, че изскимтях от болка като куче. Акушерката ме изгледа все едно съм я напсувала.
- Хайде сега, глезотии? Нали ти казахме да си ходиш! Да не си решила да раждаш
Аз не, ама това нещо в мене.
Когато разбрах за него ужасно се вбесих. Нито съм го искала, нито съм очаквала, че може да ми се случи. Мензисът ми нередовен, веднъж идва, после три месеца спре. Когато бях на петнадесет майка ми ме размъкваше по разни лекари. Правиха ми някакви изследвания и уж бяха се произнесли, че от мен жена не става, щото ми нямало не знам си кво си...На лекари вяра да нямаш. Я, гледай! Всеки момент майка ще ставам! Глупости! Каква ти майка. На есен ще навърша седемнадесет.. Още не съм си изживяла слънчевото детството и щурия пубертет. Нямаше време. Трябваше да ставам голяма, да бачкам да изкарвам пари да помагам на нашите. Миех чиниите в едни ресторант. Там се запознах с тия оръфляци.
Пешо като научи реши, че е от него. Прост, наивен наркоман. Но иначе добро момче. Особено, когато не е прекалил с ракията и прахчетата. И Владо е добро момче. Малко шубе си пада, но това го прави да е по-читав от останалите. И онова момче от Станкето беше добро. Как му беше името вече не помня, но добре си прекарахме под есенната шума в Западния парк. Изчезна. Никакъв се не видя. Сигурно е предозирал или е влязъл да се лекува. Поисках на Пешо пари за аборт. Нали баща му мангизлия си пада, върти нещо далевери - внос-износ. А той:
- Глупости! Аборт! На мен парите за бира и трева едва ми стигат, тая пари за аборт ми иска.
Опитвах всичко, каквото бях дочула оттук-оттам. Пих пет аспирина на веднъж, сварих си цяла тенджера с отварка от лук, гореща вана си правих, едва се не ощавих, скачах от високо и то няколко пъти. Нищо. Вкопчил се този противен ембрион в мен като пиявица и не ще да се разкара и да ме освободи от присъствие. Времето мина. Примирих се. Така ми било писано.
Нашите не знаят нищо. Не им казах да не ми се развикат. Възпитана съм да съм добро момиче и да не ги занимавам и да не ги правя за резил. Ако имам проблем да се оправям. И досега някак си се оправям. Но като започна да ми расте корема реших да изчезна от къщи. Обаждам им се от време на време. Лъжа ги, че бачкам по морето сервитьорка. Те едва връзват двата края. Остава да им цъфна в къщи с някакво си бебе. Всъщност коремът ми никак не е голям. Пък и аз съм малко дебелана. Крия се под широката рокля. Сигурно можех да се крия до последно. Щях да казвам, че съм наддала щото в ресторанта добре хранят. Но майка ми... Нея трудно може да я излъжеш. Щеше да надуши и да ми се разкрещи. После щеше пак да се напорка. Тя порка редовно тихо и тайно от всички. Има си навсякъде в къщата укрити резерви. Мислех си, че крие шишетата от нас, за не разберем, че се пропива. А после ми светна, че ги крие от себе си, да не ги намира и да не пие. Но така се случва, че все си ги намира. Особено ако има и повод.
Болницата изглежда гадна. Мрачно, тъмно, подтискащо. Фасадата мръсна и олющена. Прозорците на родилното оковани с решетки. Защо ли? Сигурно да не избягат родилките от топлите медицински грижи. Или да не се намъкнат татковците през прозореца и да съсипят хигиената. Тя пък една хигиена! Отидох да се изпишкам в едната от двете тоалетните на етажа. Вода до глезените нагазих, смрад и едни досадни циганки, които пушат пред вратата и слухтят дали си по малка или по голяма нужда. Поисках им да почерпят един фас.
- Нямаш проблем, како!
Верно, кака съм им. Мигат с едни маслинени очички, личицата им като на малолетки. Я имат петнайсет години я не. Вирнали коремите и фасовете. Бръщолевят на цигански и се кикотят. Не им пука от нищо. Е, циганка да си на тоя свят!
“Вход за външни лица строго забранен!” - пише на входа на отделението. Пешо и Владо да се разкарат! Най-сетне! Беше ми писнало от тях и от пияндурството им. Раждането не е мъжка работа. Няма какво да ме гледат как се мъча като животно, как вия и се напъват, как ми текат околоплодни води, кръв и фекалии. Верно, един от тях двамата е виновен да стигна до тук и затова им се полага да са съпричастни на страданието ми. Но от тях така ли иначе бащи не става... както и от мене майка.
Пак ме напъна. Този път направо ме сряза през кръста. Подпрях се на стената в коридора, не мога да отлепя. Събраха се около мене разни. Любопитни бременни свраки. Да ме прощават, че изглеждали красиви и одухотворени. Подпухнали бузи, сенки и възглавнички под очите, влажни погледи на крави, които всеки момент ще се отелят. А телата им – истински балони, напомпани до последно със себелюбие и самонадеяност. По-полека ще се пукнете от гордост, че толкова много сте успели в живота. Забременели сте, износили сте и ще раждате. И аз изглеждам като вас, но не съм се напомпала доброволно, а по грешка. От няколко месеца не смея да се погледна в огледалото. Мразя се направо. Мразя си корема и мизерното положение, до което се докарах.
От дъното на коридора се носи дебел пушачески глас. Дежурната акушерка пристига. Някой от бременните свраки-клюкарки я е привикал. Висока, кобилеста, метър и осемдесет. Стара, поне на петдесет. Грозна, прилича на баба Яга. Говори на развален български. Рускиня или полякиня. Хвана ме под ръка и ме поведе към родилната зала...Да прави с мен каквото иска. Изобщо не ми пука. Веднъж да се свърши. Раждам и си тръгвам оттук веднага.
Понякога ми върви. Всичко мина много лесно. Баба Яга беше с мен през цялото време. Може да е стара, грозна и да говори развален български, но...много голяма душа излезе. Държеше ме за ръка, докато болеше, милваше ме по косите и ме успокояваше, че всичко е наред, че съм голям герой и браво на мен. Никога досега, никой не ми е казвал такова нещо. Имало и свестни хора на тази земя. Пък може би наистина да станеш майка е голямо постижение...
Родих момиче. Дребно и грозно като мишка. Подържах го десетина минути преди да го напъхат в кувиоза. Било недоносено и недоразвито. Докато го държах нещо ми стана. Гърдите ми се напълниха с мляко, а очите ми със сълзи. Нещо ме блъсна от вътре ...в душата. Исках да го нахраня. Да го притискам до мен. Да не се разделям с него никога. А то едно безпомощно и никакво. Няма сили за нищо. Нито очички да отвори, нито с ръчичка да помръдне, нито да се разплаче, нито да засуче. Сърцето ми се сви на горяща топка. Гледам ги малолетните циганки...Навирили едни огромни цици и кърмят ли кърмят. А моето не ще да живее. В съседния кувиоз напъхаха едни огромен юнак. Два пъти по голям от моята мишка. Родил се задушен. Чух майка му как викаше от родилната зала. Мъчи се два дни. Лекарите търчаха като ракети. Чух точно какво крещеше. Ако трябва някой от двама им да умира нека да умре бебето, а нея да спасят... Някои жени съвсем превъртат по време на раждане. Тази разправяше в коридора как десет години чакала да забременне, лекувала се, лежала за задържане. А накрая...не го ща само да съм жива. Сега лежи в реанимация. Бременните свраки-клюкарки от коридора на отделението разправят, че я шили три часа, прелели и четири литра кръв. Едва я спасили. Но прескочила трапа. А юнакът ме гледа със сините си очички и след малко ще се разреве от глад. Искам да го накърмя.
Пешо се появи ненадейно в болницата. Беше костюмиран и гладко избръснат, както никога досега. Даже беше трезв и вместо да лъха на спирт ухаеше на скъп одеколон. Сигурно на баща му. Носеше ми цигари и букет китки. Дошъл бил да си ни прибере. Техните се съгласили да ни подслонят временно. Глупости. Отпратих го да си ходи с китките, но цигарите задържах.
Разревах се. Малката има увреждане на сърцето и нещо не е наред с главата. Прегледаха я двама специалисти – невролог и кардиолог. Споменаха нещо за допълнителни изследвания, пункции, операции. Аз не вярвам на лекарите. Повечето от тях са измислени и нищо не разбират. Но има и такива дето са истински. Като баба Яга. Тя ми каза, че малката ще се оправи. Само трябва още време. Трябва да остана с нея още няколко седмици, да се опитам да я захраня, да я държа с пръст за отпуснатата и бебешка длан и да и приказвам нежно. Толкова зависи от мен. Толкова мога аз. А после... Ще си ходя. Ще се върна да си доизживея светлото детство и щурия пубертет. Може би ще поумнея и ще стана сериозна и зряла. Ще ходя на църква и ще плача и ще се моля Господ да ми прости. Ще се моля за малкото съществе да порасне голямо и силно, да намери истински майка и татко и приличен живот, какъвто аз сигурно никога няма да мога да му дам.