автор: meiia

Понеже дълго писах за любов
и позволявах - други ме живяха,
прераждах се и в някой нов
безкрил обесник, зарад стряха.
Понеже и защото, или пък така,
напук на себе си се радвах
дори и на предателска ръка.
Вниманиe, все пак, и не откраднато!
Изпълва се сценарият за мен.
Би трябвало да съм доволна
от смисъл по заслуги отреден
за моята душа старопрестолна.
Но в този си живот аз щях...
А времето в дела е вече бивше.
Научих се, в усмивките крещях,
а в думите неистово не дишах.
И случи се това, което съм.
Поразкривена, сякаш по ПикАсо,
картината на адския ми сън
прилича на бележчицата касова
за хляб, любов и две млека...
И нещо, за което не достигам,
и към което няма да те повлека.
Нали съм пътник, ще пристигам
в идеята за теб. Къде - не знам.
Така поне се уча да мечтая.
Oтвесно те мечтая в своя храм.
Теб - да! А себе си ще развенчая.