автор: Elbereth

… или размисли за България, гордостта от това да си българин и дали „младото поколение” имаме място за развитие и бъдеща реализация.



Горда Стара планина,
до ней Дунава синей,
слънце Тракия огрява,
над Пирина пламеней.

Припев:

Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.


Последните звуци отзвучават, а в очите има издайнически сълзи, сълзи на умиление, сълзи на гордост или просто израз на чувството, което предизвиква всичко „българско и родно”, що „любя, тача и милея!”. Химна отихна, но душата ми още кънти, не може да се успокои... Звуча само минута и половина, а аз се чувствам повече човек, повече съм на мястото си..., аз съм Българин, част от „юнашко племе”, с повече от 13 века история, дало своя не малък принос за света. Музиката съвсем изчезна, за да даде място на пълната тишина, която говори повече и от думите. Тишина, през която не съм нищо друго освен българин, горд с народа и историята си, горд, че расне на „земя прекрасна”, земя на музика, книжовност, на борба и вяра, на подвизи и несломим дух, на „минало незабравимо и пресвещени старини. ”!
Ах, Българийо, ти си земен рай и то такъв, какъвто няма втори. Всичко в теб е прелест – и природа, и история... Нима има някъде планини красиви като Рила, Пирин, Родопите или Стара планина, планини, напоени с кръвта на толкова герой, недостижими за нашата мисъл и съществуване. Нима може да съществуват втори Левски, Ботев, Раковски или Каравелов. Нима не стига да видиш Батак, Панагюрище, Плевен, за да заплачеш над величието на историята и българите.
България – земя, пазеща спомена за Орфей, Св. Св. Кирил и Методий и Черноризец Храбър, отечеството на Евтимий Търновски, Паисий и Софроний. Страната, приела христианството и изпреварила много страни, създавайки своя азбука. Да зная българския език, един от най-сложните езици, за мен е не само гордост, но и цел. Да съм част от България и от българския народ, един от най-интелегентните, е за мен не само гордост, но и най-голяма радост.
България – страна на традиции и новаторство, изправяща се на крака след 5 вековно робство, страна, чийто народ наваксва столетия духовен гнет за няколко десетилетия. Родината, за която за копнеели и творили Иван Вазов и Алеко, Пейо Яворов, Славейков, Вапцаров и Смирненски, Багряна, Дебелянов и още, и още... Земята, приветствала техните изповеди, техните радости и скърби, отечството, утешавало техните души, отечеството, което прави същото и за нас.
Българският народ е велик народ – потомък на ханове и царе, управлявали страната ни във велики времена и стигаща до три морета. Имената им извикват патриотизъм не само в моята душа и сърце – душата и сърцето на българина. Владетели и пълководци като Хан Крум, цар Симеон Велики, цар Калоян, цар Иван-Асен II са останали не само в нашата, но и в световната история, където са записани многобройните българските победи над византийци, че дори и над непобедимите рицари – кръстоносци.
Страна, имаща място не само в славното минало, но и в настоящето и бъдещето. Български спортисти като Дан Колов, Христо Стоичков, Стефка Костадинова, Веселин Топалов и Антоанета Стефанова, Тереза Маринова..., Дафовска и Раданова, Албена Денкова и Максим Ставийски ще останат ярки примери занапред. Ние имаме традиций във всички спортове: от борба и силови спортове до шахмат и математически състезания; от спортна гимнастика и танци, до фигурно пързаляне и зимни спортове. Ние сме известни от българските народни танци и хоровите формации до сумо подиума и състезания по японски език.
Първия компютър е дело на българин по произход – Джон Атанасов, българската песен – „Излел е Дельо Хайдутин”- звучи в космоса. България е страната на Панагюркото, Рогозенското и Боровското съкровища – уникални сами по себе си и ненадминати тракийски образци, които обикалят световните изложби години наред. Нашата родина е страната на най-старото злато в света и е спрягана от мнозина учени за люлката на цивилизацията, считана до сега за Двуречието. България е страната на множеството тракийски гробници, което ни нарежда до пирамидите в Египет; тя е страната на Амфитеатри и римски стадиони, което ни нарежда до Рим и Гърция; България е страната на Перперикон - светилището на Дионисий, на Старосел, на пещери като „Дяволското гърло”, „Ягодина” или „Ухловица”, което ни прави уникални!

* * * * * * *
-„Where are you from?” („От къде сте”) – пита ме усмихнатата по задължение служителка на летището, докато чакам за печат, за да вляза в страната. Вече съм извън България и на всяко летище се нареждам на огромната опашка в колоната за хора “Not from EU”…, не, това не означава, че съм втора ръка човек, макар така да ми се струва, означава просто, че не съм от Европейския съюз, че съм от държава, която не е членка на Европейския съюз, следователно не съм точно човек.
-„I’m from Bulgaria. ” („Аз съм от България”) – отговарям аз, но и да не ме питаха, това го пише и в паспорта ми – за най-голямо съжеление. Сякаш България е накрая на света..., че и след това. България, чийто облик пред света са каналите за проституция, циганите-емигранти или всички „Бай Ганьовци”, които са успяли да се докопат до кьоравото и са направили мизерии по целия свят, докато в същото време просташки са се тупали по гъдрите, че те са „Болгари!!” Хайде обяснявай след това, че не това е България, не това са българите, обясни го на всички онези, които, когато се каже България, или не знаят къде е, или веднага показват колко са образовани, говорейки за източна Европа (която познават от филмите...?!) и свързват България със Сърбия, Румъния, Черна гора или Косово! Докато мисля за всичко това, чакайки заветния печат от служителката, отдавна вече са преминали всички пътници от Европейския съюз... Е, в този момент, не съм горда, че съм от България, защото какво прави страната за мен? Помага ли ми с нещо- аз чакам, докато съмнителни типове преминават набързо край мен, само защото са родени в държава, която е от „Европейския съюз”? Не се радвам да се разправям с охрани и служители, които мислят, че съм длъжна да знам езика им, та бил той английски, испански, немски или френски: езици, които не могат да се сравняват с българския..., но него колко хора го знаят, че изобщо съществува...? Горда съм от родината си, но се срамувам от държавата си, от новия елит на страната, срамувам се от еснафщината, от бюрокрацията, от простащината и селянията..., срамувам се от всички тези „българи”, които изпозлват положението ни за натрупване на капитали и за собствени облаги, без оглед на средства или поведение..., да се наричам българин ли? – не и в сегашните времена!
Идва и момента, в който се прибирам у дома, кацам на „родна земя”. Каква идилия само..., един познат ми каза веднъж ”самолетът е изумителна машина- за три часа полет се връщаш тридесет години назад във времето!” Дали изпитвам радост или по-скоро не зная къде се намирам, защото е пълна тъмнина над нашата „любима България”. И все пак съм у дома, няма значение, че самолета каца в хангар, който се носи звучното име „Летище София”. Оглеждам се и се питам какво вижда един чужденец, когато кацне тук, защото това е първото му впечатление от моята страна. Оглеждам се и всичката ми гордост от България се изпарява, когато веднага се намира някой да се пререди, да те излъже, да те огледа подозрително или да те метне в цената. Какво изпитвам в момента- срам ме е, че тези хора се наричат българи и ако те са българи наистина, то тогава срам ме да нарека и себе си така.
Какво прави страната за младите, за нас? Опитва се да издава нови и нови закони/ предложения/ измишльотини, докато полудеем и не знаем кое за какво се отнася. Имам ли причина да искам да съм българин, да искам да остана в България, имам ли перспективи за реализация и щастлив живот –за мен и следващите поколения? НЕ! Мога ли да се надявам да бъда себе си и то в България. Мисля, че смисъла да твориш в България, да се опитваш да правиш нещо за културата отдавна е загубен. Реализацията е почти невъзможна, ако не е свързана с търговийка, поп-фолк или кръчмарство. Да си човек, умиротворен и на място, е невъзможно. България е мястото на нервните сривове, ходенето по институциите (известно още като ходене по мъките) до припадък, мястото, в което всеки гледа да „прецака” другия, дори само, за да може ближния да е по-зле.
Има ли смисъл да се бориш в България, мястото, където реализацията е невъзможна, където на всяка крачка срещаш трудности, а вместо да се поощряват талантите, се лансират „мамини детенца”. Страната, където няма начин да успееш, просто защото всеки си мисли, че е „най”, че знае всичко, повече от всеки.
Има ли смисъл да се наричаш българин, щом това те приравнява до нивото на всички простаци, които се внедряват и изграждат обществото ни? И дори не приравнява, това те прави мачкан от всички тях. България е мястото, в което на повърхостта излизат всички онези типове, които са утайката в общесвтото, но някак си са намерили начина и келипира да се наложат като елит и да тъпчат всички останали, които просто са прекалено образовани и културни, които са толкова стъписани, от това което става, че нямат сили дори да се борят, а просто намират по-добро място (най-вече в чужбина) и уреждат живота си. Е..., радостна ли съм да се наричам българин и да заставам рамо до рамо с тази простащина – НЕ!

*******
Когато си представя България, такава, каквато са я виждали Вазов или Левски и я съпоставя с това което е сега, когато видя контрастът между родината, с нейната природа и прелест и държавата, с нейните институции и мръсотия, когато сравня интелектуалеца с простака, тогава виждам цялата картина, която ми е необходима, за да осъзная, и себе си, и мястото ми в света. Аз съм родена и раста в България! Имам българския манталитет и българските разбирания за нещата. За това може би винаги ще има нещо, от което ще съм недоволна. България има своите недостатъци, както и всяка друга държава, но родината ни е една и с нищо не можем да я заменим, дори да искаме. Може само да се опитаме да я променим – малко по малко, защото това зависи от нас, ние сме бъдещето на България, това толкова неясно бъдеще, за което говорят всички. Защото лесно е да кажеш – нищо не зависи от мен, нищо не мога да направя. Лесно е да решиш, че най-доброто решение за теб е да заминеш, за да наредиш живота си, така че може би никога да не се върнеш. Но това ли е начина? Така ли ще се подобрят нещата?
Тъжно е, но човека, който най-много ме кара да се самоосъзная като българин е Джон Ф. Кенеди със неговата реплика „Не питай какво може да направи твоята родина за теб- питай какво можеш да направиш ти за своята родина!” Замисли се над всичко красиво в България, рая на Земята, и намери своя начин да бъдеш българин – да бъдеш горд и щастлив от това, намери частицата любов и патриотизъм в себе си и след време ще осъзнаеш, че не си сгрешил! Защото където и да си по света, рано или късно ще се върнеш, за да получиш хармонията, която ти е нужна и за да вдишаш родния въздух. Защото каквото и да правиш, ти носиш българското в себе си и не си сам..., имаш принадлежност към народ, родина и традиции, имаш дълг към себе си, рода и семейството си..., имаш ДОМ, който никога не ще ти измени, а от това няма нищо по-ценно!


К Р А Й


(Това са размисли, написани от мен преди 4 години, когато България още не беше в Европейския Съюз. По това време всички тези проблеми бяха на дневен ред за мен, защото търсех къде да кандидатствам и най-вече дали това да е в България или извън и как мога да променя нещата за себе си и за държавата ми. След това покрай ежедневието и борбата с живота бях забравила, че съм го писала до днес, когато случайно попаднах на този текст след толкова години. Не бих променила и една дума от написаното, описвайки красотата, мръсотията и всичката надежда, която още гори в душата ми и не ми дава мира всеки ден. Днес реших да публикувам това есе с много любов и още повече надежда..., и да го споделя с всички.)