автор: rupani

Ако беше сън, но то не бе. Григор бе изпаднал в тежка депресия. Виждаше нещата двойно.
Ето, седеше сега той на парапета на един мост и гледаше с отчаяние шумната тълпа наоколо и душата му бе преизпълнена с мъка и горчилка. А минаващите хора не обръщаха никакво внимание на Григор, дори и да се блъснеха в коленете му, пак подминаваха, сякаш той не бе там.
Всъщност, той не се казваше Григор, но винаги бе искал да го наричат така. Така и се наричаше той, себе си, когато говореше със себе си в съзнанието си. „Ех, Григоре, Григоре...” – така си викаше той на себе си.
Истинският „Григор”, всъщност, лежеше в тъмното и се опитваше да заспи, но нещо не му вървеше, та сега се молеше Господу, искайки най-възвишени неща и бе толкова искрен в себе си, че отправяше молитвите си на глас и се кръстеше. Григор на перилото бе просто видение.
Та Григор на перилото по едно време съвсем се отчая и направи решителната стъпка - катурна се назад и последното, което се видя от него бе задника му, как изчезва зад перилото. Много отчайваща картина.
"Григор" се сепна и спря молитвата си по средата. Нима Господ му сочеше този път? Нима Григор трябваше да се самоубие? Толкова ли бе невъзможно това, за което се молеше той? Толкова ли си беше чужд той с този свят? Нима Григор трябваше да умре?
Григор се уплаши съвсем сериозно – хич не му се умираше. Но, ако такава бе волята Му...
Още не бяха изчезнали зад перилото краката на падащия Григор и във видението навлезе един друг Григор, крачещ нашироко, забързан, приказващ си с някакъв човек до себе си. Този Григор хвърли кос поглед към падащия от моста, но не да даде никакъв признак, че го е видял или познал, или че има нещо общо с него, а само очите му зашариха по-неспокойно от преди и, като минаваше покрай „Григор” в кревата, му метна и на него един кос поглед, както му се стори на „Григор” - гузен.
Това вече беше прекалено! "Григор" се обърна на една страна, зави се през глава и на бърза ръка заспа, сякаш нито се бе молил, нито се бе кръстил, и сякаш нищо нв бе видял.