Още един разговор, в който получих психологически съвет от един асистент по психология в Русенския институт (там имаше факултативно изучаване на педагогика). Когато споделях с асистента по философия, че възнамерявам да напусна института и да кандидатствам за някаква хуманитарна дисциплина в Софийския универстет, психологът, като присъстваше на разговора, (бяха в един кабинет с философа) ме попита: “Защо мислите, че не може да се занимавате с философия и като инжинер?"
Аз все още не знаех какво е да бъдеш инжинер (бях все още само студент в инжинерно училище) и му отговорих: “Смятам, че това е идеализъм. “ (в смисъла - да се опитваш да се занимаваш с философия, когато работиш в тази технократска област - на производството...)
Всъщност, май и така приключи разговора, но все пак, макар и смътно донякъде тогава усетих неговото становище, че не е най-важното къде е човек, а какво има в него самия, а също или още по-точно, че техниката не е нещо чуждо на философията и на живота... Доста по-късно точно същите размишления намерих в книгата на Р. Пърсиг “Зен и изкуството да подържаш мотоциклет”. Имах намерение да опитам да се прехвърля в Софийски университет - в някоя хуманитарна специалност - ходих в София и питах, но ми казаха, че не може да се прехвърля от технически ВУЗ, просто трябва да кандидатствам отначало, от I-ви курс, с кандидат-студентите, но имало изискване да не учиш в момента в друг ВУЗ за да кандидатстваш, т. е. трябвало да се отпиша, да напусна Русенския институт.
Въпреки че усещах това изискване като доста несправедливо - реших да го направя - да напусна Русе и да кандидатствам в Софийския университет. Но като заявих това си желание в канцеларията на нашия факултет, служителките там - много човечни жени - ми обясниха, че ако напусна така - по собствено желание - ректорът ако реши, може да изиска по съдебен път да заплатя неустойка за 3-годишното си обучение (сумата, която то е струвало на държавата, а то било до момента около 4000лв. – долу-горе една нова лека кола). И ме посъветваха: “Ако наистина си решил - първо се прехвърли задочно, пък после - и да напуснеш - никой няма да те търси... ”.
Така и направих - подадох молба и нашият декан - един мислещ, буден човек - ми съдейства за придвижването и - да се подпише от Русенския ректор, после от ректора на ВМЕИ “В. И. Ленин”- София (там ме прехвърлиха, защото моята специалност я нямаше задочно в Русе).
Всъщност за Кондю Андонов - декана ми в Русе - бих искал да кажа няколко думи. Той беше дошъл преди година от Сливен, където беше работил като енергетик в областта на селското стопанство дълги години. Стараеше се да ни подготвя за практиката, за ситуации от реалния живот. Беше приет очевидно по партийна линия и веднага стана партиен секретар на института. Но се възмущаваше от лакомията за материално замогване на повечето от хората. Това споделяше често с мен - очевидно намираше нещо в мен, което го насърчаваше да говори свободно. (Ако изкажеш подобни критични към обстановката наоколо наблюдения при социализма и те “изпеят” някъде, можеш сериозно да си изпатиш...)
Също ми предложи да работим по някои теми от Научно - изследователските направления и аз започнах донякъде, той ми даде за четене някои материали, дипломни работи, електронни елементи, с които да конструираме и изградим едно устройство за отопляване на почвата в оранжериите чрез полагане на електроди в земята. Когато напусках ходих до квартирата му за някакъв подпис и му върнах електронните елементи, които бяха оставени в мен. Казах му че се извинявам, че съм го подвел... Той ми каза с малко горчивина, но и с някакво разбиране, с доброта: “Няма нищо, не си първия, нито ще си последния... ”.
Върнах се в Сливен през септември ‘83 и тъй като кандидатстването за тази година бях го изтървал, се насочих (с напомнянето на втората ми майка и на баща ми - аз май не осъзнавах много, че трябва да се изхранвам) към търсене на работа. Всъщност - нямаше никакво директно настояване от никого, просто като напусках Русе въобще не ми беше наум, че отивам в Сливен за да започна работа. В Сливен просто по едно време усетих, че вече съм избрал тази сфера - трудовата, производствената, колкото и да не съм го осъзнавал и да съм мислел, че това е само преход към хуманитарните науки...
Втората ми майка ми каза за един вариант на работа в едно машиностроително предприятие. Аз бях разбрал от баща ми или от другаде (вече не помня) за свободно работно място на Телевизионната кула - Сливен. И ходих там, приеха ми документите, но ми казаха, че тъй като работата има секретен елемент, ще трябва да изчакам за да ме проучат. През това време аз отидох до машиностроителното предприятие. Там бяха готови да ме приемат веднага и аз започнах работа. Монтирахме новоконструирани машини. Също подържахме тези, с които работеха в механичния цех. Работата беше интересна - имаше възможност постоянно да учиш нови неща, да вземаш творчески решения, подобрения на проектите. И конструкторите правят грешки, които в процеса на монтажа трябваше да се решат по нов начин - тогава и ние - монтьорите предлагахме решения. Управленията на някои от машините бяха компютърни (цифрово- програмни управления).
Тук се поуспокоих - вече нещо излизаше от под ръцете ми, усещах че се реализирам, че виждам себе си по някакъв начин в живота - какво представлявам, какво мога да бъда, че има перспектива пред мен в тази работа...
През февруари същата година се бяхме запознали със Силвия - когато се бях върнал веднъж в Сливен от Русе. Сега, когато си бях в Сливен се виждахме всеки ден, но на “Романтика”, който продължавах да съм, мисъл за бъдещо обвързване, за женитба, за семейство въобще не му минаваше през главата...
Тя беше завършила същата година гимназия и през лятото кандидатства, но не я приеха и започна работа.
На работа колегите ме подпитваха това-онова (нали бях повече от половин инженер - учил 3 години...) и като усещах, че не отговарям на изискванията, които предявявах към себе си, ме хващаше срам и си рекох: “Що не си сядам на “Д-то” да завърша задочно и да продължа работата си тук ,но вече като инжинер?. . ”
Тази учебна година се оказа, че трябва да се явя на 2-3 приравнителни изпита, които не бяха застъпени в Русенския институт, така че тя щеше да бъде по-лека за мене, но празна - щях да остана в същия курс.
Но си взех ученически (платен) отпуск, ходих в София за да слушам лекции по две от тези дисциплини и по късно да се явя и на изпити. Единият беше доста сериозен: “Металознание” - но преподавателят беше много талантлив и преподаваше с голямо разбиране и артистичност - той е бил студент от Консерваторията - оперно пеене - Киро “Малката секира”- го бяха нарекли студентите (някой друг беше “Голямата секира”, но аз не знаех кой е) - не правеше компромиси на тарикатите и зубрачите - искаше да се разбира материята.
Аз виждах вече донякъде пътя си напред в професията, свързвах го със завършването на задочното си обучение и според тези градежи се увеличаваше изискването ми към работата. Исках да усещам повече творчество, повече одухотвореност в рамките на работния ден. (Повече романтика...? Пак романтика…)
Бяхме бригада от 6-7 младежи. Повечето от тях нямаха чак такива романтични пориви в работата. За един от тях бе особено важно да се докара пред бригадира за да го оцени с по-голям КТУ (коефициент за трудово участие) - имаше такъв показател, с който началниците могат да коригират заплатата ти от 100 до 180% - като вземе от един - дава на друг...
Все пак момчетата си гледаха работното време. Аз пък исках да имаме един общ стремеж към творчество, към създаване на нещо ново - та това беше най-ценното младо време на живота ни...
От друга страна - мъча се да ги разбера вече от сегашна гледна точка, когато съм видял повече от живота... - Работата не е целия живот, след работно време човек трябва да потърси да се събере с приятели, а аз май нямах приятели и романтичния си душевен порив към красота и топлина го фокусирах само върху работата си, компенсаторно го виждах осъществен само там.