автор: doriana-doriana

Улицата беснееше пред погледа му разчорлена и полусаката. Хората я тъпчеха и дърпаха, протягаха ръце към сергиите и опипваха плодовете и зеленчуците й. Едно куче до ъгъла, полегнало встрани наблюдаваше людската гмеж и си мислеше:
„Какво ли ще стане ако ухапя някой по прасеца!”. В миг обаче излетя тази мисъл от главата му, тъй като Павлов, ах, този Павлов, вече бе открил закона за условния рефлекс и кучето знаеше, че няма да ухапе никого и няма да получи куп ритници в корема.

Ру гледаше изпитателно кучето и четеше мислите му. Подминавайки го, не откъсваше поглед от него, а кучето също не откъсваше поглед от Ру. Разминаха се като каубоите, които по телевизията редовно се трепеха сред уличен прахоляк с лъскави револвери. Кучето и Ру, обаче, мъдро не се закачиха. По-нататък висяха остатъци от коледна украса. Под тях премина обикновена продавачка, доячка, перачка, улична котка, с плавна крачка като ладиите от панаирите премина Къдравата Ди, шашава, както винаги. Шашава и усмихната. В ръцете си държеше пъстър чадър и куцукаше странно. Куцукането беше с леко рапсодиен ритъм и се дължеше на липсата на единия й ток.

Ру се подсмихна и стисна тока в джоба на панталона си, който беше откраднал предната вечер, когато на ъгъла, пред един злощастен магазин, наподобяващ публичен дом, токът се заклещи между плочките и изхряска, а Ди (която никога не обръщаше внимание на такива елементарни подробности) просто продължи невъзмутимо нататък. Започна да следи Ди. Тази дейност Ру вършеше от няколко дни, подгонен от някаква странна мания, вероятно възпалена от подхвърлен с крайчица на окото поглед. Да я следи бе мисията на живота му, скатан някъде между срамните устни на мътната река и южния й бряг. В края на деня следенето винаги се превръщаше в пиеса, в която на сцената бе Къдравата, знойната Ди, перачката, кърмачката, доячката, блудницата и мръсницата, а публика и нейн единствен фен бе Ру. Сцената представляваше нейният процорец, до който стигаха клонаците на една престаряла череша, в чиято гъста шума той и днес се скри и започна да наблюдава тайнството.

Тайнството се състоеше в събличане. Първоначално, Ди стоеше изправена с гръб към прозореца (който естествено бе отворен, а завесите му бяха съвсем леко отстранени, колкото да има възможност вятърът да се прокрадва и да нанася невъобразими щети върху мъжкото въображение). Ди бавно свличаше сакото на омерзението, сваляше полата на греховете си и сутиена на безличието. От това косите на Ру настръхваха и той скърцаше ядно със зъби и стискаше очукания корав ток на обувка в джоба си. Накрая Ди дръпаше завесите безцеремонно и пиесата свършваше, а Ру оставаше до безкрайност незадоволен и с прехапан от напрежение език.

Тази вечер той реши да скъси дистанцията. Покатери се на дъртата, великанска череша и прескочи прозореца. Ди невъзмутимо го изгледа от глава до пети и се чудеше: „Как клонът на дървото задържа този сто и тридесет килограмов, сто осемдесет и пет сантиметров и двеста и двадесет волтов човек? Още утре ще го отрежа! Клона, разбира се!”. Но вместо това рече:

- Добър ден!

- Добър ден! – отвърна Ру, който си оставаше отвътре настръхнал като мокра птица, а клюнът на птицата бродираше, бродираше под лъжичката му, сякаш ако не избродира всичко, което трябваше да бъде избродирано, нея щяха да я набродират на някой шиш като деликатес за дебелаците.

- Дошъл съм да Ви съблазня! – допълни Ру и приседна на един стол. Столът беше до маса, на която бяха наредени Деснос, Цара, Бретон, Милър, Гинзбърг, Бъроуз, Боулз и останалите недошмъркали обесници, впрочем техните книжни издания...А, и едно мърляво издание на Вийон, което Ди много обичаше, особено след баня, ала преводът му беше малко сбъркан от преводача, за което, разбира се той си беше понесъл наказанието – точно това издание остана в забвението и никога повече не го преиздадоха.

- А Вие защо решихте да съблазнявате? – недоумяващо попита Ди и очите й, огромните й, безобразно, невъобразимо, застрашително красиви очи започнаха да опипват тялото на новодошлия, който, нека си признаем, беше леко налудничав с тази подутина в левия джоб, която се оформяше скрития ток от дамската обувка на Ди.

Ру примигна на парцали, но колкото и да търкаше с тях очи, нищо не излезе. Понеже нямаше логично обяснение на ситуацията, Ру хвърли вината върху стечението на обстоятелствата.

- Но това е безобразие! – възмутено възкликна Ди, седна на втория стол и отгърна „Малкото завещание” на бащицата Франсоа. Помъчи се да не забелязва мъжът до нея, понеже беше срамежливо момиче и я бяха учили когато е гола в присъствието на мъж да мълчи с наведен поглед или поне да се прави на вдъхновена от някоя книжка пред очите й, дори и това да било готварска книга с рецепти по азбучен ред.

Ру затвори очи. Продължението на мисълта му стигна голото рамо на Ди, докосна го лекичко, един рецептор в подкорието на главния й мозък започна да свири, сякаш са дръпнали шнура за включване и от дърпането внезапно се е скъсал. Мисленото продължение на съществото на Ру обгърна с ръце тялото й, направи пътека по него и се поразходи из дълбините й. Надникна в две-три пенести вени, духна под бретона й, разчовърка винтчето в главата й, което спираше язовирните стени на глупостта, а след това съвсем го разбъзика, така, че то падна и бентът рухна.

Ди вече не се владееше.
Психиката на Ру беше непоклатима.
Двамата паднаха смъртно ранени на килима и се завъргаляха в ритъма на боса нова. Толкова дълго и страстно се въргаляха, че по стената се разплиска кръв, лампата се люлееше обречено, а на нея висеше парче кожа от гърба й.

Когато той се свести на следващия ден, откри страшната истина. Истината се отнасяше както за него – че е несъзнателен канибал, така и за нея – че е най-вкусното парче на света. Стана му тъжно. Увяхна. Като ланшно цвете увяхна. И тръгна към улицата...

...онази улица, която беснее пред погледа му разчорлена и полусаката. Която хората тъпчеха и дърпаха, протягаха ръце към сергиите и опипваха плодовете и зеленчуците й, а той наблюдаваше. Щеше да наблюдава дълго време. Щеше да избира – своят плод или зеленчук. Щеше да си говори с кучето на Павлов. Щеше да чака някоя преминаваща шашава фея да счупи тока си в тротоара.
Накрая щеше да се влюби.
Отново.