автор: na_de

Върнах се от отпуск и още първия ден неприятностите започнаха.
В стаята заварих само момичетата от класа. „Къде са момчетата?” „На реката, госпожо! Отидоха да се къпят...”

Да се къпят? Зимата още не си е отишла, средата на април сме, показало се малко слънцето – и те хукнали към реката!
Хуквам, естествено, и аз да ги търся. Тук деца, там деца, виждам ги накрая точно след завоя две-три да се цамбуркат във водата, а останалите стоят на брега, дюбидюс голи и треперят като... / е, да не казвам като какви, те нали са си баш такива! / и устните им посинели от студа.
Че като ме видяха, че като хукнаха! Бързат да се обличат, дрехите им на купчина на брега, чорапите и маратонките им разпръснати навсякъде, никъде чифт. И кой каквото свари, грабва и навлича: на един тениската наобратно, друг не може да си намери гащите...
И докато сляза по стръмния бряг долу при тях, подредили се и ме чакат мирно. Половината дрехи още се търкалят по брега. Вдигам от пясъка едни гащи. „На кого са тези, бе!” „А, госпожо - опитва се да лъже Краси - не са наши, някой загубил ги!” „Е, как така, „някой загубил ги” – сгълчавам ги аз - я се вижте: половината сте голи по пишки, момичетата ще ви се смеят! „
Взеха да се оглеждат един друг. Картинка! Навеждат засрамено глави. Само Гошо ме поглежда виновно изпод око и посочва към Краси: „Дрехите са на той, госпожо!”
„Само на Краси ли? – казвам. - Ами я се погледни – и ти си бос!”
Ама че работа! И какво да ги правя сега тези деца?
Наоколо е пусто. Става студено, слънцето се скрива зад облаците, а някъде отстрани се чува нарастващ грохот и в небето се появява самолет. Летището в Граф Игнатиево е наблизо и самолетите често прелитат над Махалата. Вдигат като по команда глави нагоре. „Виждате ли самолета?– казвам аз. – В него има една камера и оттам ви снимаха! А довечера ще ви дават по телевизията и цяла България ще ви види голи...”
Огнян, горкия, от притеснение, още малко и ще заплаче: „Их, госпожо, защо идвахме тук... Ставаме за срам!”
Чак ми дожаля за тях. Щом започнаха да се упрекват, значи са разбрали грешката си. Стига им толкова. Оправихме дрехите набързо, облякоха се всички – и обратно в училище по най-краткия път.
Спестихме подробностите пред момичетата и започвам урока.
Ще записвам заглавието на дъската. Ще записвам, ама – ядец! Маркерът не пише. Бях в отпуск само три дни, за да се явя на изпити. Много добре си спомням, че купихме чисто нов маркер. Децата сами си събраха пари, Веска беше касата и после отчете парите с касова бележка. Това също е урок, читателю, макар че го няма в никой учебник и в никоя учебна програма. Уча ги на ред и на отчетност за всяка стотинка.
„Бързо сте го изхабили! – казвам. – Много сте писали, явно...”
„Не, госпожо - казва Мария, тя е дежурна днес – работехме самостоятелно в тетрадките само. Госпожата изкара един маркер, ама той не пишеше, не беше нашия!
Така ли? Замислих се.
„ Вижте го, госпожо, - продължава Мария – този е стар, не е нашия, нашият беше по-дебел и с друга капачка!
Оглеждам маркера. Вярно, не е нашия. Този е като изровен от кофата за боклук!
Стана ми неприятно, защото разбрах какво се е случило.
Когато сме в отпуск – по болест или за изпити, директорите назначават временно пенсионирани учители, те винаги са на линия, а навярно и икономически е по-изгодно, не знам. Може би за училището и за държавата да, но със сигурност не и за мен. За мен това означаваше нови главоболия. И ето защо. Моята заместничка беше от този вид хора, които обичат „да прибират”. Все едно какво: било маркер или химикал, тетрадка или стотинки...
Като казах стотинки и се сетих: Седим в учителската стая няколко колежки, до нас, масата – четири-пет дребни монети, забравени от някого. Моята заместничка застава до нас. Шегуваме се, смеем се... Но и внимаваме, защото знаем какво ще стане. И докато колежката ни говори нещо и оживено ръкомаха с ръце, ние току се споглеждаме. И уж не я изпускаме от поглед и ето – как успя да вземе стотинките, без да я забележим, умът ми не го побира! Цял фокусник!
Може да смени новия ти учебник със стар пред очите ти без да усетиш, може незабелязано да измъкне нещо от дамската ти чанта или от ученическа изложба да открадне рисунка – такива едни никакви... Просто трябва да си открадне нещо жената, без значение какво... „Внимавайте, момичета, не си оставяйте чантите в учителската стая!” – предупреждаваше ни бивша колежка.
Чукнете на дърво, клептоманията е просто болест, никой не е имунизиран, просто давам пример. Родителите на сегашните деца са били още нейни ученици, когато го е правила, старите колежки разправят, че е тарашила всичко наред, ровила е из чантите: синджирчета, пръстени, вземала е каквото може...
Какво, струва ви се невероятно това, което ви разказах?
Но нима и вие така вече двадесет години не търпите тези, които ви крадат? Жената поне е болна, а те не са... Те са в партиите, в парламента, били са във всички правителства. Знаете си ги поименно, нали? Казвате, нали вече ги няма! Така ли? А кой е, например, „коалиционния партньор” на сегашната управляваща партия и колко време вече е „ в политиката”? Е, нашо лошо няма: густо, майна, Филибето! Да, ама и Филибето изгоря!
Боже, уж за друго говорех, пък виж до къде го докарах! Като че ли е моя работа да оправям държавата...Има си хора за това.
Всеки да си гледа работата и аз моята.
На следващият ден, още не съм влезла в класната стая и на вратата ме посреща Райчо, ухилен до уши: „Госпожо, давали ни по телевизора голи, всички видели!”
Оказа се, че цялата Махала само за това говори – наистина, давали са ги!
Е, коя съм аз да ги разубеждавам – медия е това, телевизия, няма шега!


17. 04. 2010 г.