автор: veniamin

Блещукаше като кандило
газената лампа,
там, в старата ни къща
преди безброй лета.
Не в тъмнина живях
щом всичко бе от восък,
от разтопени нощи,
в които баба ми се кръсти
за да приспива грях…

Минаваха години.
Възмъжавах.
А в обузданата река
израстваха турбини,
препасали града със петолиния,
а лястовици кацаха
подобно ноти.

Но някак си не ми се пееше.
Фалшив звучеше и гласа на вятъра.
А птиците повтаряха:
„Съборихте дърветата.
Сега ни пъдите
с прегракнали резачки
и подивели напеви...”

А аз си спомнях
с тъга за старата ни къща,
където бях дете
и светеха очите ми сред мрака…
В оскъдното пространство
една икона бе олтар и вяра.
А сутрин от олющения грамофон,
като Месия се разнасяше
из стаичките „Бийтълс”…