автор: jina97

Брате Левски,
много време мина откакто османците те пратиха в небитието и откакто майка България скърби за тебе. Народът все те споменува, когато наближи денят на смъртта ти. Помни те той, Дяконе, и молитви шепти за упокой на душата ти.
И аз те помня. За последно те видях, бате, в каруцата, която те отнасяше към Търново. С превързана глава и само по риза беше, ала студа не сещаше. Погледът ти беше празен.
После се чу, че те съдили и обесили. И цялото ти дело, всичките ти стремления с тебе заминаха. Народът се уплаши дотолкова, че не съумя достойно да те погребе. Ти му прости, Апостоле, моля те! Плашлив народ е нашият, нерешителен, а и водачи като тебе не се родиха вече.
Онова ратайче, дето бягаше босо и гологлаво, когато те караха с каруцата, отдавна го няма. Скоро след твоето обесване и то се спомина. Умря от беднотия и мизерия. Но сега отново съм тук, Дяконе, в твоята, в нашата България. Пожелах да се завърна в града, в който някога живях и който беше твоята столица. Избрах да бъда учителка, да се грижа и да давам знания на децата. Исках да приличам на теб и да бъда такава, каквато си ме учил да бъда – честна, справедлива, отговорна. Не зная, Дяконе, прекалени идеалисти ли бяхме някога, или прекалени надежди сме хранели, но нещата в България не са такива, каквито ги мечтаехме. И знаеш ли, добре, че не можеш да излезеш от гроба и да видиш какво правят с твоята България, с нашия народ. България за българите сега е като мащеха, брате! Децата й я напускат и бягат надалече! Не в своята родина, а в чуждите се чувстват по-добре и по-сигурно! Майки и бащи скърбят за децата си в празници и делници, чувстват се безсилни да предложат едно нормално съществуване на чедата си тук. Млади родители оставят отрочетата си на възрастните си родители и отиват да печелят, за да живеят децата им добре. А как, брате, се живее без майчина обич, без бащино рамо?
Обърка се животът на твоя народ! Стене от изнемога, Дяконе! А няма кой да го чуе. Пък уж от него се пръкват тези, дето все обещават в благини да живеем. Скубят го тоз народ, Апостоле, както си знаят, притискат го до стената, тъпчат го. Краката на българи го мачкат. И това е страшното. Не османците, а нашите, брате, продажници! Срам ме е да ти го кажа, ама е така! А той народът ни, Дяконе, е търпелив, плах, нерешителен, нали помниш? Такъв беше, такъв си и остана! А твоята Наредба добре я беше написал, брате, щото умна глава носеше, ама и досега никой не се е замислял над нея. Ти знаеше каква демокрация искаше да има в България. Но тази, дето е сега в родината ни, не е твоята демокрация, Апостоле! Законите сега се пишат, за да служат на шепа безотговорни, самозабравили се люде. Нацията ни застарява, пенсионерите мизерстват. Престъпници се избиват по улиците, вместо да са в затворите. Децата са агресивни, зли. А обикновените хора броят стотинки.
Това не е твоята свобода, това не е твоята демокрация! Ти не би допуснал да се случва това с народа си, брате Левски. Съжалявам, че се родих сега, в този безкраен преход! Аз не искам да бягам от тук. Искам да работя за България, но изглежда такива като мен не са й нужни. Не й трябват на България революционери, а покорна рая. Ех, Дяконе, Дяконе, каква я мислехме, каква стана!
Но стига вече съм ти хортувала, стига съм те измъчвала, защото зная, ще страдаш, брате! Много ще те боли, зная! Моли се, брате, за народа си! Моли се! Ти сега си по-близо до Бога!
Писмото си ще пратя по вятъра, оня северния, ти го помниш. Той знае къде да те намери. Вие с него сте стари познайници. Северният вятър е оня същият, който те обгърна, когато увисна на бесилката. Той те държеше в ледените си прегръдки, докато ти се прощаваше с живота си, Апостоле! Той леденият северен вятър, пр ъв те оплака. Той остана твоя последен приятел. Ще се моля за душата ти и за България!
Целувам нозете ти с цялата ти признателност към теб и величието ти, българино! Почивай в мир!