За развода на нашите научих от една приятелка в училище. Играехме в междучасието на дразнене. Такива бяха правилата – да се дразним, да се обиждаме и да си разменяме ритници. Победител беше този, който успее да не се разреве. Винаги съм била момиче на действието – силна в ритниците и слаба в обидите.
Като ми каза, че майка ми и баща ми са разведени помислих, че ме лъже. Току що беше изяла як удар в глезените и трябваше някак да си върне. Ядосах се страшно и я ритнах още по-силно от преди. Хвана ме яд, че лъже, че не може нищо друго по-нормално да измисли, че иска за болката в глезена да отвърне с болка в сърцето. Тя се разрева и аз победих. Ревнах едва, когато се скрих в тоалетната. Чувствах, че лъжата е чистата истина.
Когато се прибрах в къщи не казах нищо на никого. Само зададох дежурния въпрос на майка ми кога ще се прибере татко от командировка. Тя ми отговори с дежурния отговор “Скоро!”. И разговорът приключи до тук.
Вече съм в първи клас, но още не сме учили какво означава думичката скоро. По случай началото на учебната година получих от баба ми чисто нов ръчен часовник с позлатена рамка и позлатени стрелки. Като го доближа до ухото си чувам как цъка. Вече познавам часовете, минутите и секундите, но нямам представа преди колко часа минути и секунди татко замина в командировка. Сигурно преди много стотици хиляди милиони... Беше сутринта. Дойде да се сбогува с мене и сестра ми докато още спяхме. Беше облечен в бежовия шлифер, а на входната врата го чакаше единият от двата мокавени куфара, които обикновено лежат върху гардероба. Каза, че ще ни пише писма и картички, ще ни се обажда по телефона , а като се върне ще има големи подаръци.
Оттогава чакаме подаръци и татко, но няма нито едното нито другото. От време на време го чуваме по телефона. Така разбираме, че е още жив и се надяваме, че все пак някой ден ще си дойде. Пита дали слушаме със сетсра ми мама и дали расте новото ми зъбче. Пораснаха даже цели три нови зъбчета. И паднаха още две стари. Последния път го попитах кога най-сетне ще си дойде, защото на всички ни е много мъчно за него, а той отговори като мама. Скоро!
Нямам на кого да разкажа колко страшно се чувствам. Имах прекрасен живот, мама татко и сестра, като всички останали нормални момичета, а сега изведнъж станах различна от останалите. Обиждат ме, че майка ми и баща ми са разведени, а аз съм дете на разведени родители. Сестра ми нищо не разбира, защото е още глупаво бебе. Тя май изобщо не забелязва, че татко го няма. През деня ходи на ясла, а вечер като се прибере започва да ми играе по нервите. Станала е плачлива и раздразнителна. От най-малката дреболия надува гайдата. И мама плаче. Всяка нощ се будя от светлината на нощната лампа. Мама не спи, седи в леглото и уж чете книга, а очите и вторачени в стената, а лицето и обляно от сълзи. Питам я защо плаче, а тя ми отвръща, че като порасна голяма ще ми каже. Сега съм още малка и не мога да разбера. Хайде вече да порасна голяма и да науча всичките тайни на големите. И да разбера най-сетне кога татко замина в командировка и кога ще се прибере при нас.
Навън вече вали сняг. По пощата пристигна колет с новогодишни подаръци за мен и за сестра ми. От татко. От София. В кашона пълно с портокали и мандарини. Вносни, от Куба. Да не би да е в командировка в Куба? Мама се опитва да се усмихне. Още до Куба не бил стигнал, но никога не било късно.
Новата година посрещнахме при баба и дядо. Тайно се надявах, че татко е при тях и като отидем там ще изскочи от някой ъгъл и ще ни изненада. Но го нямаше. Нито него, нито новата кукла, която си бях поръчала да ми донесе дядо Мраз. Баба ми обясни, че съм вече ученичка и съм голяма, за да си играя с кукли. Трябвало да наблягам на повече на уроците и по-малко на игрите и забавленията.
Когато се прибрахме в къщи на другия ден ни чакаше голяма изненада. Някой беше влязъл у дома. Първо се изплаших, сърцето ми се разтуптя като на зайче. Мислех, че е влязъл крадец, като у съседката леля Кинче.. Мама неразумно държеше ключа под черджето, за да мога като си идвам от училище на обяд да си отключвам вратата. Но на нова година беше взела ключа със себе си. Тогава...
В апартамента миришеше на гуляй. Как мирише гуляй ли? Ами, ракия, салата, цигари, нещо вкусно, печено – месо или баница. Но аз нали съм дете злоядче мразя такива миризми. Не обичам да ям и толкова. На закачалката гледам виси едно много хубаво дамско палто. Лилаво с черна кожена яка, рязано в талията. Такова исках много да ушия на куклата Нина. Долу на пода строени чифт ботуши на висок ток и чифт ръчно везани домашни пантофи, каквито съм виждала само по списанията. Започнах да гадая. Може би някоя приятелка на майка ми ни е дошла на гости. Или сестра и, леля Дона. Ама как е влязла, щом нас ни няма и ключа го няма под черджето. Докато оглеждах интересните находки в антрето от кухнята се разнесоха викове. Чух гласа на татко и изтичах полудяла от радост да му се хвърля на шията и да го разцелувам. Стъписах се. Татко наистина беше в кухнята, но изобщо не ме забелязваше. Беше зает. Караше се с мама. Лаеха се като насъскани кучета и изобщо не забелязваха, че ние със сестра ми сме тук. Стоим и ги гледаме и не разбираме какво всъщност се случва.
На масата седеше една много хубава непозната леличка и ми се усмихваше. Имаше големи бели зъби, розови бузи, голям нос, руса коса свита в кок на тила и лилави сенки върху клепачите на очите си.
- Ела да ми кажеш как се казваш красавице!
- Ваня.
- А сестричката ти?
- Тя е Деана. На две години и половина и ходи на детска ясла, но днес...
- Аз съм Пепина. Леля Пепина. Така да ме наричаш. А сега я идете в другата стая, че майка ви и баща ви трябва нещо да се разберат.
Не знам как вдянах, че тази Пепина не е дошла за добро у дома. Сестра ми ревна с пълно гърло и почти заглуши скандала на родителите ни. Аз коленичих и започнах да им се кланям като на божества. Молех ги да спрат разправията. Преди това никога не бях ги виждала да се карат. Никога нито веднъж.
Още същата вечер татко изчезна отново от къщи без дори да си размени една дума с мен. С него изчезнаха още лилавото палто от закачалката, ботушките на токчета и везаните пантофи, а също и леля Пепина, която в последствие щяха да ни пробутват като нашата нова майка. Тогава разбрах, че в къщи наистина бе влязъл крадец или по точно крадла , която беше отмъкнала най-драгоценното ни нещо - нашия татко.