автор: krasavitsa

Даскал Пеньо

Рано тази сутрин даскал Пеньо лежеше под юргана, гледаше пукнатината на тавана и го даваше философски. Откъде го беше споходила тази философия толкоз рано, не знаеше, ама може ли човек да знае кога какво ще го споходи?
Та даскал Пеньо се беше замислил за живота, а това несъмнено беше философски въпрос с фундаментално значение.
- К’во стана, вече съм на педесе, комай живота си мина – помисли си той, като слагаше ударението на “а”-то. - Цел живот храним некого.
Той знаеше как е правилно да се говори, макар и да беше даскал по математика. Ама ако говори правилно, нали у село ще му се смеят. Ще му кажат, че се мисли за кой-знае какво. И ще стане съвсем срамно да се учи математиката.
Даскал Пеньо беше научил това селско правило отдавна, още когато беше млад даскал, и го спазваше толкова дълго, че вече беше забравил, че говори неправилно. И беше започнал и да мисли неправилно.
- Цел живот храним некого – повтори си наум даскал Пеньо. - Та себе си, та жената, та децата, та учениците. Това ли бил животът? – приключи той философските си мисли.
И стана, за да нахрани прасето.

Даскалица Пена

Същата тази ранна утрин и даскалица Пена се терзаеше. Не можеше да накара учениците да четат произведенията. Тя преподаваше литература и по тази причина в селото й прощаваха, че говори правилно. Но нещата спираха дотук. Ако изобщо четяха, учениците четяха всичко друго, само не и произведенията. Даскалица Пена търсеше причината за това в себе си, терзаеше се, че не е достатъчно добър педагог.
- Ако успея да ги накарам да се влюбят в мен, сигурно ще ме слушат повече – помисли си плахо. – Ама как?
И се сети. Представи си как влиза в класната стая - рокля с гол гръб, косата - буйна, полата – къса, деколтето – дълбоко. Класът притаява дъх, а всички двойкаджии се нареждат на първите чинове и гълтат с очи и уши.
Вместо катедра – пилон. Тогава тя започва да се увива около него, сваляйки едно по едно... за всяко прочетено произведение.
Но и тя гонеше петдесетте, та май щеше да си остане облечена.
Благородното й себеотрицание беше пословично, беше готова на всичко, за да нахрани гладните умове на децата.
Но беше по-лесно да нахрани кокошките.

Баба Връбка

Нито даскалица Пена, нито даскал Пеньо подозираха, че в лицето на баба Връбка в тяхното село има прогресивни сили.
Вследствие на някои предстоящи, но все още неизвестни за селското народонаселение събития, баба Връбка беше решила да се американизира.
Първата й стъпка беше да прати хабер на внучката в града да не изхвърля старите си дънки и яке, ами да й ги изпрати.
Междувременно спря да носи басмяната престилка, в която си бършеше ръцете. Никой не й обърна внимание и тогава тя се реши на по-радикална стъпка – изхвърли и домашния пеньоар на цветчета.
Макар да беше още лято, нахлузи дънките и якето, когато ги получи, и отиде в училището да пита може ли да посещава часовете по английски език като слушател.
Учениците и без това бяха малко, а и не им се учеше, та директорът се реши на педагогически експеримент. Разреши й, след като изтръгна от нея обещанието, че ще научи повече от “фак ю” и “ай лав ю”.
Доволна, по пътя към къщи баба Връбка си повтаряше наум: факю, факю.
Превода на думата остави за първия учебен ден.

Събитието

Събитието, което предизвика поврат в живота на селото и на баба Връбка, беше пристигането на група еколози от Корпуса на мира. Имаха интерес към някакви треви, които растяли само в техния регион, и искали да изследват неговите климатични особености.
Баба Връбка беше получила тази информация от внука си, но я пазеше в тайна, защото беше разбрала, че в настъпилия информационен век информацията е пари. Та беше решила да я осребри, затова и се записа на английски.
В групата американци освен младоците имало и един стар еколог, а от изгледаните телевизионни сериали баба Връбка беше научила, че животът й не бива да свършва със смъртта на дедо Връбчо, Бог да го прости и лека му пръст на селското гробище.
Умрелите са си умрели, а живите – живи.
И баба Връбка поръча на внучката да й изпрати маратонки и розов панталон, като на оная дърта кучка от последната серия.

Мис Джейн

Мис Джейн, или по нашенски – госпожица Гана, беше селската учителка по английски.
Всъщност, трудно можеше да се каже, че беше учителка, защото нямаше ценз, а имаше диплом, че е посещавала някакъв съмнителен курс. Законът позволяваше при липса на учители с ценз да се назначават и такива без, та за авторитет й се наложи да се прекръсти.
И тя имаше тревоги тази сутрин. Предстоеше й изпитание, а беше сигурна, че няма да го издържи. Цяло село щеше да иска да я ползва за преводач, а тя знаеше, че няма да може да превежда. Честно казано, учеше си уроците преди всеки час и ги забравяше понякога по-бързо и от учениците. Двойки не пишеше, гонеше успеваемост, и досега всичко вървеше добре. Но с тия американци...
И мис Джейн се замисли от каква страшна болест да се разболее.
Обърна се на другата страна, нямаше защо да бърза да става от леглото.
Все още не можеше да нахрани никого.

Кольо Дългия

Наш Кольо Дългия много обичаше мъдростта, но не обичаше да чете. Затова се изхитри - събираше пословици и поговорки от цял свят. Мъдростта идваше при него с усилието за прочитане само на едно изречение. Накарай мързеливия на работа, та да те научи на ум.
Като чу за американците, Кольо се напъна да си спомни американска поговорка. Сети се за “времето е пари”. Тая не му беше много ясна, защото той време имаше много, но защо нямаше пари? Макар и рядко, понякога Кольо се опитваше да стигне от теорията до емпирията. Досега се беше успокоявал с “лъжовен е този свят”, без да помни откъде точно беше научил тази мъдрост.
Но ето, че късметът му се усмихна и щеше да научи отговора на въпроса си от извора.

Кметски вълнения

Когато стана ясно, че американците наистина пристигат, в кметската глава се състоя известно объркване. Въпросите от битов характер се решиха бързо, но кметът не знаеше дали трябва да организира официално посрещане. Указания по въпроса отгоре нямаше. Казаха му само, че пустите му американци знаели български, та нямало нужда от преводач.
Като се размисли, кметът получи уплах – дали това не беше шифровано съобщение, че са шпиони? Защо ще знаят български, ако не с диверсионни намерения? И какво ще стане, ако се разбере, че е правил официално посрещане на шпионите?
“Тежка е царската корона...” – припомни си той думите на Кольо Дългия, и въздъхна.
Реши да привика само тези, в чиито къщи щяха да отседнат американците. А за да повлияе на първите им впечатления, заръча на баба Връбка да дойде в кметството уж по работа, ама с маратонките и розовия панталон.

Престоят

Селото притихна в очакване. За голямо учудване, американците наистина говореха български доста добре. Бяха го учили съвестно цели три месеца.
Обличаха се и живееха скромно и въпреки очакванията на селския кръчмар, който в тяхна чест се беше запасил с евтино уиски, не стъпваха в кръчмата. Затова пък в неделя бяха първи в църквата.
Не мина без езикови недоразумения, разбира се. Но и двете страни проявяваха разбиране. Първото беше, когато баба Връбка, запознавайки се с възрастния еколог Бил, реши да демонстрира готовността си за контакти и му каза единствената дума, която знаеше засега – факю. Придружена от пленителна усмивка. Той, естествено, реши, че му е казала нещо на български, и дълго време разпитваше какво е факю, но никой не можа да му каже.
Баба Връбка се оказа доброволец като тях и, за да не се загубят, най-доброволно ги водеше по баирите и горичките около село, а вечер се връщаше нахилена и със съмнително зачервени бузи. Напредна с английския и дори и да имаше време да ходи на училище, мис Джейн едва ли щеше да може да я научи на нещо. Учените сигурно щяха да обяснят този случай с някакъв засукан термин като, например, “табула раза”. Екологът Бил беше силно впечатлен от интелекта на баба Връбка и от време на време споменаваше Менса интернешънъл и Фи Бета Капа, от което капите на нашенци не изпопадаха само защото не знаеха какво е това.
Когато дойде време да си тръгват, всички американци казаха, че са много доволни от пребиваването си на българска територия. Дори направо възхитени.
Което накара нашенци да си припомнят, че от България по-хубаво няма и че Господ е българин. Привеждаха за доказателство 1994 година.

Епилог

Кольо Дългия не успя да попита защо времето е пари, макар и всяка вечер да киснеше в кръчмата с надежда да види там някой американец.
Мис Джейн се успокои и не се разболя. Дори и не подозираше, че баба Връбка вече може да я сложи в малкото джобче на дънките си, и то на английски.
Даскал Пеньо и даскалица Пена продължиха да хранят когото сварят. Но от това в наше село нищо не се промени.
Вечер селските баби сядаха пак на пейките пред дуварите и се мъчеха да си спомнят нещо забележително за американците.
Баба Връбка заръча на съседките да я погребат с розовия панталон и маратонките.
Когато й дойде времето, изпусна едно “факю”, този път – на място, и едва тогава предаде Богу дух.

Съзнавам, че галерията от образи е непълна. Сигурно ще кажете, че липсва традиционният селски идиот. Бива ли наше село без селски идиот?
- Успокойте се - ще ви отговоря.
Селският идиот, по Божията милост и с ваше позволение, съм аз.