автор: marcusjunius

Големи придвижвания в пространството.
Смея се на глас.
Разкъртени улици. Обичам начина, по който хората се гледат
през прозорците
на колите си в задръстване.
Замечтаното уж-нежелание да надникнеш в живота на другия издава
безумна самота. Навирената цигара между тънките пръсти на мишеподобна
юпка в сива, безизразна кола е екстаз на мълчанието.
Трошката с кюстендилски номера приютява четирима мъже,
които използват пътя, за да поспят още час.
Екстаз на изтощението.
Път на изтощеното мълчание.
Шофирането в града е като живота.
Трябва да се забавляваш или да го автоматизираш,
ако не искаш да те смачка със своята привидна свобода.
Шофирането в града е като живота.
Разрешено е да смяташ, че си на състезание. В смисъл, не е забранено.
Обаче е малко глупаво. Състезание може да се прави само когато
има еднакви правила и общ терен.
Няма повече от две души наведнъж, които да играят по еднакви правила и на общ
терен.

***

Слънцето свети иззад дъжда.
Обичам този метеорологичен феномен.
Вятър мести пороя на вълни,
водната пелена блести, а зад нея, в сянката, сивеят жилищни блокове.
Бурята изглежда така, сякаш Земята облизва
струпеите си с някаква лековита
златна слюнка.

***

Когато живеех състезателно, в един момент все се оказваше,
че се състезавам със самия себе си. Така единият от нас почти щеше да пукне от умора.
На едно единствено място може да се направи обратен завой против правилата,
но точно там огромен трактор с къртач разбива асфалта.
Все пак
два автомобила се опитват да преминат. Къртачът спира и се вдига във въздуха, за да ги пропусне –
сякаш отдава чест на обръщането против правилата, на глупавото бягство.
Глупави коли. Глупав жълт трактор.
Бягство, което води от едно задръстване в друго.
Смея се на глас. Трябва ми забавление.
Къде ли съм? Как съм стигнал до тук? Умея автоматизма.
Обръщам се към автомобила до мен – спуснато два сантиметра огледално стъкло,
зад което мълчанието е невидимо. През процепа се изнизва синкав цигарен дим.
Поглеждам напред колоната от автомобили, после назад, в огледалото.
Синкави и сиви струйки дим се издигат от всички страни през процепите на неподвижните прозорци,
сякаш изгорени души се опитват да напуснат местопроизшествие.
Местопроизшествието Живот.

Запалвам цигара. Не отварям прозореца.
За всичко си има златна слюнка.