автор: slash

Тя дойде задъхана, носейки детето си на ръце. Сложи го на свободната люлка и ми се усмихна някак извинително. Аз я погледнах въпросително. А тя ми обясни: "Бързам за час при зъболекаря- може ли да полюляте Гошко за десетина минутки, само за една малка пломбичка съм!"
Погледна ме умолително като куче, просещо залък хляб. Какво пък, нали и без това люлеех дъщеря ми- къде едно, там и две деца за люлеене. Съгласих се. Жената как не ми разцелува ръцете от благоговейна благодарност. "Ма, моля ви се, няма защо!" И те така...се почна. Гошко веднага ме подкани: "Люля, люля!" Залюлях го леко. Обаче той не остана доволен и изкомандва: "По- шилно, по- шилно!" Тоя па! Погледнах го по- подробно. Една такава запетая беше- малък сополанко с големи като на дакел уши и зъл блясък в очите. "По- шилно, по- шилно!" Какво да правя- засилих го. Усмихна ми се с щърби зъби и пак ме подкани: "По- шилнооооо!" Егати досадата! Зарязах си моето дете, та да го люлея него- ШЕФА! А от майка му и помен- вече половин час я нямаше. Егати пломбичката- гранолом да беше, щеше да го направи..."По- шилнооооо!"- ревеше дребния. Погледнах го с присвити като на Клинт Истууд очи- изкарах най- серийно убийствения си поглед. Обаче малкото идиотче се не затрогна никак- даже ми се озъби и просъска през празните пространства на щърбите си зъби: "По- шилнооооо!" О, добре! "Глей да видиш кой те не прати в космоса сега!", заканих му се наум и си го представих как излита във висините с широко развети уши. Но в този момент чух зад себе си гласът на жената: "Гошкоооо, благодари на чичкото и идвай!" Обаче Гошко беше предусетил, че щеше да лети до Луната и обратно- слезе от люлката и изтича при майка си, търсейки спасение. Проследих го с погледа на Клинт Истууд. Майка му ми се усмихна извинително и благодари. А аз, разбира се, отговорих: "Ма, моля ви се, няма защо!"...
Дъщеря ми ме погледна и каза: "Тати, люляй..." Опита се да каже "силно", но аз веднага я свалих от люлката. А-а-а-а, взеха ме за мезе тия дребните! Не!