автор: sav11

Един от разказите от книгата ми-"Живото съкровище"
НИЕ УПРАВЛЯВАМЕ СВЕТА

Ако трябва да бъда откровен със себе си, ще се наложи да си призная, че всичко, което ми се случи, преобърна изцяло живота ми и ме накара да повярвам в невероятните неща. Тези, за които четем в някои вестници и книги или гледаме по телевизията.
Вече знам, че всичко е възможно, дори и най-голямата фантазия или измислица. Много хора преди мен са достигали до същия извод, след като са преживели свръхестествено явление. И все пак понякога ми се струва, че просто съм гледал един от многото фантастични филми на Холивуд, в които без да искам съм играл една от главните роли.
Аз съм средностатистически човек. Карам такси и така оцелявам. През свободното си време ходя на риболов с един приятел от ученическите си години, понастоящем военен пенсионер. Беше помощник-капитан на подводница. В известна степен му завиждах, че още нямаше 40 години, а вече се бе подсигурил до края на живота си. Той имаше хубава лодка с мощен двигател, множество въдици и всякакви други приспособления за риболов. Винаги знаеше къде да отидем, за да наловим най-хубавата и едра риба. Приятелят ми сякаш се бе сраснал с морето и, както се казва, усещаше го като част от себе си.
Онази вечер, когато излязохме на риболов, Даниел бе в приповдигнато настроение, защото на другия ден бе рожденият му ден. Бяхме решили да хванем малко калкан, въпреки че уловът му беше забранен по това време, затова влязохме в морето едва след като навън се стъмни. Наближаваше полунощ, когато се приближихме до мястото, където според него имаше калкани. Брегът не беше далеко и за да не ни забележат, се стараехме да се движим съвсем безшумно като за целта не използвахме двигателя, а гребяхме с веслата. Възможността да попаднем на органите на реда не бе никак малка. Популацията на калкана бе драстично намаляла и поради тази причина забраната за улова му бе категорична. Въпреки това много бракониери като нас рискуваха и престъпваха забраната не само заради вкусната риба и печалбата, а и заради емоцията и тръпката. Да престъпиш закона си беше едно малко предизвикателство. Както казваше един мой познат: “Законите са направени, за да се престъпват. Спазват ги само глупавите, страхливите и бедните.”
Не бях напълно съгласен с него, що се отнася до десетте Божии заповеди, но когато ставаше въпрос за малки отклонения, като например да си наловиш хубава риба за рождения ден, можех да си затворя очите.
Тъкмо се канехме да започнем да ловим, когато изведнъж на около сто метра навътре в морето, точно зад нас, нещо се блъсна във водата. Явно падна от високо и бе голямо, защото се чу силен шум от разплискването на водата и се образуваха вълни, които скоро ни достигнаха. Двамата с Даниел се спогледахме изплашени.
- Какво беше това? - запитах нервно.
- Не знам - отвърна приятелят ми. - Май нещо падна от небето.
- Да проверим ли? - попитах колебливо.
- Давай! - категорично рече той.
Приближихме се и видяхме нещо като яйце, направено от черен метал. Беше голямо колкото триетажна сграда. Изведнъж парче от обвивката му започна да се разчупва, наподобявайки много излюпването на пиле. Когато отворът стана голям колкото да се промуши човек, навън се появи първо една ръка, а после и глава, по-точно скафандър, черен скафандър. Човекът явно бе ранен и омаломощен, защото половината му тяло се отпусна върху “яйцето”. Тогава не предполагах, че не е толкова зле, колкото ни показваше.
- Какво ще правим? - запитах с тревога в гласа си.
- Това явно е катастрофа - вещо заключи Даниел. - Трябва да му помогнем. Хайде да го извадим оттам.
Приближихме се, издърпахме го от “яйцето” и го прехвърлихме в лодката. Тъкмо се суетяхме около него, когато изведнъж небето над нас засветна така сякаш милиони прожектори осветиха мястото, където бяхме ние. Секунди по-късно водата край нас закипя от безброй изстрели, но не от огнестрелно, а от лазерно оръжие, което бях виждал само по филмите. Импулсите се забиваха светкавично във водата и образуваха облачета пара.
Даниел ни избута мигновено във водата и после чух вика му. Бях толкова изненадан и уплашен, че направо не знаех какво да правя. След като усетих студената вода и разбрах, че някой ни напада, побързах да се скрия от светлините и лазерите. Гмурнах се под повърхността и заплувах, стараейки се да се отдалеча колкото се може по-далече от лодката и осветения участък. Бях тренирал подводен риболов и затова можех да плувам по-дълго време под вода. Тъкмо се отдалечавах, когато усетих как някой ме хваща за крака. Изтръпнах от уплаха и машинално се обърнах, за да видя кой ме напада. Беше човекът с черния шлем. Той се изравни с мен и започна да ми прави знаци да се обърна към него. Вече имах нужда от въздух. Задушавах се. Направи ми знак да си отворя устата. Помислих го за луд. Нали щях да се нагълтам с вода и да се удавя. Замахах с ръце и се насочих към повърхността. Изплувах и поех жадно въздух. Светлините от небето шареха наоколо. Изплува и човекът с шлема. Той пак ми направи знак да си отворя устата.
- Така ще можеш да дишаш под водата - каза той с един странен кух глас - и ми показа нещо подобно на голяма скоч лепенка, от едната страна на която имаше топче, голямо колкото орех.
Светлините застрашително приближаваха. Нямах изход. Отворих уста и той ми залепи “лепенката”. Беше по-дебела от стандартния скоч. Веднага след това се гмурнахме под водата. Усетих, че мога спокойно да дишам през устата. Отгоре над нас продължаваха да се стрелкат светлините на прожекторите. Заплувахме енергично, стараейки се да се отдалечим възможно най-бързо от мястото на събитието. Не знам дали от уплахата или от внезапно възбудения ми инстинкт за самосъхранение, но плувах като световен шампион. Странният човек до мен ме насочваше накъде да се движим, сякаш знаеше всичко за мястото, където се намираме. И беше точно така. Не след дълго достигнахме до едни скали, леко издадени в морето. Те образуваха нещо като козирка и под тях можеше да се скрием. Бях толкова шокиран от последните събития, че направо не можех да събера мислите си. Загледах се по посока на местопроизшествието и видях, че светлините продължават да обхождат повърхността на морето. Идваха от много високо, сякаш от самия Космос. Зачудих се какво ли е това? Много предположения се родиха в съзнанието ми. Може би това е бреговата охрана?! Но те не биха стреляли по нас и то с лазерни оръжия! Може би са военни от специалните части, които търсят новия ми познат с шлема?! Може да е някакво учение или БОГ знае какво?!
Изведнъж се сетих за приятеля си Даниел. Дали бе оцелял? В миг изпаднах в неописуема паника от всичко, което се бе случило. После се овладях и се загледах в човека до мен. Бях почти убеден, че всичко е заради него. Шлемът му бе със странна яйцевидна форма. Забелязах го чак сега. Никога преди това не бях виждал такъв. Загадъчният човек бе извадил някакъв малък уред, голям колкото цигарена кутия. Изглеждаше така сякаш е направен от гума. Вгледах се в непознатия предмет и видях, че е нещо като миниатюрен телевизор. На малкия екран се виждаше една хаотично летяща топка, от която излизаха множество светлини, насочени към повърхността на морето. Разбрах веднага, че това е нападателят ни. “Топката” разшири обхвата си на търсене, но след десетина минути светлините угаснаха и тя пое в неизвестен курс и изчезна от екрана. Минута по-късно над мястото, където бе станала катастрофата прелетяха няколко изтребителя. Преминаха още веднъж, след което и те изчезнаха от полезрението ни. Тогава не се запитах, дали прелитането на самолетите е случайно или не. Знаех, че военните често правеха учения над морето.
- Още не сме в безопасност - обади се човекът със странния шлем.
Замислих се за него. Все пак той ме беше спасил. Уж двамата с приятеля ми отидохме да спасяваме него, а стана така, че той спаси мен. Отново се притесних относно състоянието на Даниел.
- Приятелят ти е жив - обади се спасителят ми, предусетил някак си тревогите ми. - Но за жалост едва ли ще го видиш отново.
- Как така? Откъде знаеш? Кой си ти? - заредих въпросите си един след друг, изнервен от всичко, което ми се случваше.
- Тихо - нареди ми “шлема”. - Има двама преследвачи в морето. Ела с мен.
Поведе ме покрай скалите и скоро стигнахме до тясна пясъчна ивица. Извади от една чантичка, която носеше на кръста си, неголям спрей и ме напръска. После напръска и себе си.
- Какво правиш? - почти извиках аз.
- Не викай! Маскирам те. Така няма да ни открият преследвачите.
- Кой си ти? - запитах отново.
- Едва ли ще разбереш, ако ти кажа. Това за теб няма значение. Всъщност има, но се съмнявам, че ще възприемеш всичко.
- Какви ги плещиш? Едва не ме убиха! Приятелят ми сигурно е мъртъв, а ти стоиш тук, облечен като извънземен и ми дрънкаш някакви глупости. Ще ми кажеш ли нещо смислено накрая?
- Къде живееш? - вместо отговор запита спасителят ми.
Гледах го потресен и се чудех на нахалното му поведение.
- Не ме гледай така, а ми кажи!
Не знам как, но изведнъж ядът ми се изпари и дори ми стана весело. Настроението ми се подобри и се почувствах спокоен и уверен. Стори ми се, че човекът срещу мен е най-добрият ми приятел и че винаги ще мога да му вярвам.
- Живея в града на 10 мили оттук - отвърнах бодро.
- Има ли някое по-безопасно място?
Сетих се за къщата на дядо ми на село. Бе в подножието на планината на около 120 мили от морето. След като старецът почина преди година, имотът остана без стопанин. Ходихме с баща ми там няколко пъти, за да приберем по-ценните вещи и да заключим добре. Беше неголяма, но спретната къща на два етажа извън селото. Имахме просторна кошара за овце, която сега бе празна. Казах на “извънземния” за това място.
- Нямаше нужда да ми обясняваш - каза “шлема”. - Разбрах за къщата на дядо ти, още щом си помисли за нея.
Загледах го, но не бях учуден от това, което ми каза. Вярвах му безрезервно. Той се приближи до мен, протегна ръка и леко я постави върху главата ми. Това бе последното, което си спомнях от морския бряг.

2

Събудих се. Погледнах към тавана и веднага разбрах, че съм в дядовата къща. Нямах никаква представа как се бях озовал тук. Изправих се бавно и започнах да оглеждам стаята. Нямаше никой. “Сам ли съм?” Тъкмо ставах от леглото, когато дочух шум от приближаващи стъпки и побързах да се скрия зад вратата. Някой спря от външната й страна и още преди да я отвори, чух приглушен глас:
- Не се крий зад вратата! Не се плаши! Аз съм твоят “спасител”.
После в стаята влезе мъж, но не беше с костюма, който очаквах да видя. Бе облечен в джинси и яке и носеше бейзболна шапка. Излязох напред и го разгледах отгоре до долу. Бе висок около 1,90 метра и имаше много силна мускулатура. Лицето му бе правилно с леко заострена брадичка и малки трапчинки на бузите. Под гъстите му черни вежди, спокойно гледаха две сини очи. Той си свали шапката. Нямаше коса, но това не го загрозяваше. Напротив - придаваше му солиден вид.
- Е, оцеляхме - подметна небрежно гологлавият.
- Да - промълвих аз. - Но какво стана? Как се озовахме тук?
- Сядай. Ще отговоря на някои от въпросите ти.
Седнахме и той каза:
- Първо, смятам, че въобще не трябва да ти казвам нищо, защото това или ще те накара да полудееш, или ще ти коства живота. Направи пауза, изгледа ме няколко секунди и после запита:
- Още ли искаш да знаеш?
Гледах го право в дълбоките му сини и уверени очи и се колебаех. Все пак любопитството надделя над страха ми и му заявих, че с сцената на всичко искам да знам какво става и защо той твърди, че приятелят ми Даниел е жив.
- Добре, щом си сигурен, че искаш да знаеш, ще ти кажа някои неща. Казвам се Максимилян, накратко Макс. Отново те предупреждавам, че това, което чуеш, може и ще разбие всичките ти представи за света, който познаваш. След това животът ти вече няма да е същият. Ще бъде ужасен и невъзможен поради това, което ще научиш. Готов ли си?
- Да - уверено потвърдих аз и нервно зачаках.
- Хубаво. Та значи аз съм Макс, поне това име ми е дала майка ми. Други хора ме наричат М-1, но за това по-късно. Както вече се досещаш, аз съм беглец. За твое съжаление обаче не съм извънземен беглец и ти не участваш в някоя фантастична история, скалъпена от ексцентричен холивудски режисьор, който прави скрита камера или някакво реалити шоу. Всичко е до болка истинско.
Гледах го и се чудех защо ли трябва да вярвам на брътвежите му, а не взема да го фрасна с нещо по главата и да извикам полиция. Сигурно е някой опасен престъпник и сега се прави на интересен пред мен, за да не го издам.
- Не мисли, че съм някой избягал престъпник - изведнъж каза гологлавият, прочел мислите ми. - И не прави опити да ме нападаш!
Загледах го изплашен и леко се отдръпнах назад, по-далече от него.
- Вярно е. Чета ти мислите! - каза гологлавият, усмихвайки се.
“Божичко, аз съм в беда!”, помислих си машинално. “Хванат съм от някакъв психопат и кой знае какво ме чака?!”
- Божичко, аз съм в беда. Хванат съм от някакъв психопат и кой знае какво ме чака - повтори на глас мислите ми той.
Чувайки това, направо ми се прииска да избягам, колкото се може по-далеч от него.
- Не се страхувай от мен - приятелски започна Макс. - Няма да те нараня! Ако исках, щях да го направя още в морето.
Така беше. Загледах го малко по-спокойно, но все още доста притеснен.
- Успокой се и седни - загрижено и вежливо ме покани той.
Седнах. Загледах го с недоверие и зачаках. Дори не смеех да мисля, защото той недвусмислено ми доказа, че чете мислите ми. Всичко това много ме обърка. Бях уморен, изнервен до краен предел, а сега и изплашен до смърт. В мен се породиха множество чувства и започнаха да ме тормозят и влудяват. Усетих как една вълна на ярост ме заля и изведнъж скочих, грабнах стола, на който седях с намерението да го стоваря върху главата на непознатия. Тъкмо замахвах, когато усетих експлодираща болка в главата си. Изкрещях. Строполих се на земята и завих от непоносимия тътен в мозъка си, който ме накара да се гърча като разполовена на две гъсеница. Имах чувството, че главата ми пулсира и ще се пръсне на парчета.
Гологлавият не бе и помръднал от мястото си. Само стоеше и ме гледаше някак безчувствено. Постепенно болката започна да отшумява. Когато след десетина минути вече не ме болеше толкова много, се свих под масата и със страхопочитание загледах спокойно седящия и дори леко усмихващ се гологлав изрод. Бях сигурен, че той ми е причинил тази болка, за да демонстрира силата и превъзходството си над мен.
- Слушай, Иван, - каза спокойно синеокият - не трябваше да ме нападаш! Не исках да те нараня и да ти причиня болка, но ти явно не схващаш много неща. Опитах се да бъда добронамерен с теб. Обуздай животинските си пориви и жаждата си за физическо насилие, преди да ти се е случило нещо ужасно! Налага се известно време да останем заедно и затова е по-добре да се разбираме, нали?!
Гледах го втрещен. Не можех да мисля от страх.
- Хайде, успокой се. Вече няма да ме нападаш и всичко ще бъде наред. Засега сме в безопасност, но скоро може да имаме “посетители”. Добре е, че докато спеше, успях да извадя от тялото ти молекулярния датчик за проследяване.
Той посочи с ръка някъде в пространството извън къщата и добави:
- Изпратих го в океана на 3-4 хиляди мили оттук.
“Боже мили - помислих си импулсивно - на какво изродско изчадие попаднах?”
После се сепнах, сещайки се, че той също е чул мислите ми. Съжалих и едва го погледнах крадешком с ужас в сърцето.
- Не съм изрод - бавно и някак тъжно каза той.
Не смеех да се обадя, дори и не мислех. Само го гледах със страхопочитание.
- Ти дори за миг не можеш да си представиш какво става в действителност в света - продължи той. - За твое нещастие вече си замесен, защото те “осветиха”. Да. Осветиха те с лъчите за търсене и така ти имплантираха молекулярния датчик за проследяване. Сега ти си вече в списъците им за издирване и унищожение, защото така или иначе ме познаваш. А който ме познава, е предвиден за ликвидация.
Нямах и най-малка представа за какво говори и кои бяха тези, които искаха да ме убият и защо? С какво можех да ги заплашвам аз?
- Виж - каза Макс - знам, че това ти идва малко в повече, но трябва да знаеш, че ти вече си определен като сигурна жертва. Единственото ти спасение съм аз. Ако се отдалечиш на повече от 500 метра от мен, без аз да знам, в главата ти ще се появи болка, която ще блокира всичките ти двигателни функции. Правя го за твое и мое добро. Ако те хванат, ще те накарат да съжалиш, че си се родил и че ме познаваш.
- Кои са ТЕ? Инквизиторите на века ли? - запитах плахо.
- Нещо много по-ужасно - отговори веднага Макс. - Това са хората “духове”, които управляват света от самото му сътворение. Те се месят в живота на човечеството и определят кой да живее и кой не.
Загледах го невярващо и мисълта, че си имам работа с побъркан садист, без да искам ме обсеби отново. Веднага съжалих за изпуснатите си мисли.
- Зная, че ти е трудно да повярваш на това, което ти казвам и продължаваш да ме мислиш за ненормален и извратен садист, но сам ще се убедиш в думите ми, и то съвсем скоро. Изслушай ме сега спокойно и после си прави изводи. Аз съм водач на бунт, но както става винаги, между нас се появи предател. Колкото и да можем да четем мисли и да общуваме чрез телепатия, винаги има вратички и начини за предателство.
- Убеден съм - продължи Макс - че тези фантастични неща, които ти разказвам са неприемливи за закостенелия ти материалистичен мозък, но трябва да знаеш, че ти си като всички останали жители на Земята, попаднали в омагьосания кръг на зависимост, наложен от “Духовете”. Те ви управляват като роботи, вие сте им като глина в ръцете. С две думи управляват живота на всяко живо същество на Земята. Сигурно си чел и гледал филми за могъщи тайни общества и организации, но едва ли си повярвал в тяхното съществуване. Е, сега можеш да бъдеш сигурен в съществуването, ако не на всички, то поне на една. Член съм на тази организация, или поне бях.
Макс замълча за около минута и после продължи:
- Аз съм най-съвършеното органично оръжие, раждало се досега на Земята. Както вече се убеди, мога да чета мисли, да причинявам болка и мозъчни кръвоизливи, които довеждат до смърт. Мога да го правя на разстояние до 100 километра и да поразявам над 10 000 човека за един път. Усещам опасността от над 500 мили, включително и негативни мисли относно мен. Мога да предизвикам пожар с мисълта си на повече от 1000 мили, а така също и да въздействам върху мислите и волята на всяко живо същество на тази планета. Имам още няколко специални умения, които още не съм изучил и не знам пълното им действие. Според представите на повечето хора, мога да бъда наречен изрод, също както направи и ти. Да, но не съм такъв и именно затова “Духовете” ме преследват. Аз не искам да им служа и да убивам хора по тяхно нареждане. Не аз, а те са изродите.
Гологлавият спря да разказва. Загледа се в мен секунда-две, колкото да разбере състоянието ми, и после продължи:
- Засега тук ще сме в безопасност. Поне докато не се организират и не поправят града си. Успях да го поразруша, малко преди да им се измъкна. В момента има само двама преследвачи, които ни търсят, но те изгубиха следите ни и се отдалечиха от обсега ми.
Докато ми говореше, аз го гледах и мозъкът ми отказваше да приеме за истина дори и една негова дума, въпреки че вече ми бе доказал някои свои способности. Усетил моето недоверие, той се обърна по посока на камината, построена още от прадядо ми, в която бяха нахвърлени стари вестници. Погледна я леко, без напрежение и миг след това вестниците се самозапалиха. Стреснах се и колкото и да не исках, трябваше да започна да му вярвам. Бях чел една книга от Стивън Кинг, в която едно малко момиченце имаше подобни способности и въпреки всичко ми се струваше невъзможно да има хора с такива паранормални способности.
- Е, смятам, че засега това е достатъчно - каза Макс. - Лягай да спиш.
Веднага след неговите думи ми се приспа. Сякаш някаква невидима сила натежа върху клепачите ми и цялата ми нервна система се отпусна.